После Хера отново изчезна.
Митра влезе в стаята. В нея имаше хора. Но аз не успях да ги разгледам — нещо се случи. На екрана взеха да се сменят черти и зигзаги, мярна се нечие лице, закрито с марля и очила, и камерата се опря в стената. Сега виждах от близко разстояние издутинките на боя.
Гледах ги няколко минути. После камерата се завъртя и аз видях таван с ярки лампи. Таванът запълзя накъде вляво — явно Митра го влачеха нанякъде. В кадъра се мярна желязна маса и стоящи около нея хора в хирургическо облекло — наистина металните предмети, които държаха в ръце, повече приличаха на магически инструменти, отколкото на нещо медицинско. После всичко бе закрито от бял параван, който скри от мен масата и хирурзите, но само секунда преди това по екрана проплава ръка, която държеше кръгъл предмет с размерите на топка. Държеше го някак странно. Аз не се досетих веднага как, а после съобразих — за косите. И едва когато кръглият предмет изчезна от кадър, разбрах какво е това.
Беше отрязаната глава на Митра.
Дълго време екранът показваше само потрепващата от подземното течение тъкан на паравана. Понякога ми се струваше, че до мен долитат гласове, но не разбирах откъде идват те — от говорителите на лаптопа или от съседния апартамент, където телевизорът гърми. Няколко пъти изпадах в забрава. Не зная колко часа минаха. Транквилизаторът постепенно прекратяваше действието си — пръстите ми взеха малко по малко да се раздвижват. После успях веднъж-дваж да си вдигна и спусна брадичката.
През това време ме посетиха много мисли. Най-любопитната беше такава: Митра в действителност въобще не ме е отвързвал от шведската стена и всичко случило се оттогава е просто халюцинация, която в реално време е заела само няколко минути. Тази догадка ме изплаши сериозно, защото изглеждаше много правдоподобна на телесно ниво — позата ми беше абсолютно същата, както в онзи далечен ден, когато дойдох на себе си и видях седящия на дивана Брама. Но после съобразих, че стоящият пред мен лаптоп все пак доказва реалността на всичко случило се оттогава насетне. И сякаш за да ми даде допълнително доказателство, закриващият обектива параван изчезна.
Отново видях помещението, облято в ярка светлина. Сега желязната маса и хирурзите ги нямаше — и стана ясно, че това е обикновена олтарна стая. Само че съвсем нова, с някакъв технически боклук по пода, и празна — още без олтар. Вместо него пред нишата в стената беше струпана сложна медицинска апаратура, прикрепена към перфорирана алуминиева рама. Освен приборите рамата поддържаше висящата пред стената глава, увита в руло снежнобели бинтове.
Очите на главата бяха затворени. Под тях чернееха широки синини. Под носа имаше полуизтрита потекла кръв. Още малко кръв беше засъхнала в крайчеца на устните. Главата дишаше тежко през поставените в носа й прозрачни тръбички, отиващи към някакъв медицински сандък. Помислих си, че някой е успял да избръсне козята брадичка на Митра. И разбрах, че това не е Митра.
Беше Хера.
И точно в момента, когато я разпознах, тя отвори очи и погледна към мен — по-точно натам, където беше камерата. Подпухналото й лице едва ли можеше да отразява емоции, но на мен ми се стори, че по него се мярна уплаха и жалост. После бинтованата й глава тръгна встрани, изчезна от екрана и настъпи тъмнина.
A 3,14-logue
Пристигналото по куриер писмо винаги е подарък от съдбата, защото те кара за кратко да излезеш от хамлета. А когато писмото в допълнение така красиво и фино ухае…
Пликът беше розов на цвят и благоухаеше на нещо леко, съвсем просто и недостижимо — не одеколон, а сякаш съставна част от одеколона, секретен вътрешнопарфюмен ингредиент, който никога не достига човешкия нос в самота. Аромат на тайна, на лостове на властта и дълбини на могъществото. Последното беше вярно в най-буквален смисъл — пакетът беше от Ищар.
Разкъсах хартията заедно със слоя мека подплата. Вътре лежеше черна кадифена торбичка, пристегната с шнур. Към нея бе приложен сгънат на две лист хартия с напечатан текст. Вече се досещах какво ще намеря в кадифеното калъфче, затова реших да започна с писмото.
„Цунки, ацка сатана.
Колко време не сме се виждали? Аз пресметнах — излиза, че цели три месеца. Извинявай, че не намерих минутка да се свържа с теб, просто имах твърде много работа. На теб сигурно ти е интересно как живея сега и какво става с мен. Знаеш ли, не може да се опише с думи. Все едно да станеш носовата фигура на огромен кораб — да чувстваш всеки един от матросите и едновременно да разсичаш океана на времето със своето собствено тяло. Представи си, че си капитан на кораба и едновременно такава носова фигура. Нямаш нито ръце, нито крака — затова пък ти решаваш как ще се разгърнат платната. В платната духа вятър — това е вятърът на човешките животи, а в трюмовете се извършва тайнствената работа, благодарение на която съществуването на човека придобива смисъл и се превръща в баблос.