Излях единствената капка на езика си, седнах в креслото и зачаках. Вероятно ако оттатък стената отново беше зазвучал страховитият „Реквием“ на Верди, щеше да е уместно. Но сега цареше пълна тишина. Висящият на стената телевизор работеше — но без звук.
Впрочем от звук нямаше и нужда, всичко беше ясно и така. На екрана кипеше живот, святкаха проблясъците на фойерверки под южното небе, смееха се загорели лица. Размахал микрофона като сабя, танцуваше подобният на странна смесица между козел и гръцки бог международен певец Мирча Беслан в тениска със загадъчния надпис „ЗОст = 11 3/4 in“. За няколко минути аз се потопих в съзерцание. Мирча пееше в съпровода на оркестър, който започваше да свири, когато му се налагаше да си поеме дъх. В долната част на екрана пробягваше в линия преводът:
„Случва се, случва се — момиче прави на момче йо-йо-йо и се отвлича — струва й се навярно, че тя изглежда глупаво или на момчето му е скучно, защото от дълго време вече нищо не казва… Или й се струва, йо-йо-йо, че трябва да се отвлече за минутка и романтично да погледне през прозореца към луната… Момичета, не се отвличайте! Йо-йо-йо, мъжът преживява през това време най-хубавите моменти в живота си. И ако той мълчи, това е само от боязън да не подплаши прекрасния миг с непредпазлива дума… Йо-йо-йо-йо-йо!“.
Мирча Беслан направи пауза и се появи духовият оркестър — макар и да не се чуваше, за мощта на духането можеше да се съди по моравите от напрежение лица на тръбачите. Погледах в тъмнината оттатък прозореца и си помислих — какво пък, реквием като реквием, не по-лош от всеки друг…
Само че, ако това наистина е реквием? Може би на Ищар просто й трябва още един език?
Обхвана ме страховит и с нищо несравним ужас. Впрочем знаех, че в наши дни това е обичайно чувство и е глупаво да се привежда към рационален знаменател. Ще се наложи да свиквам и точка. В коридора започна да бие часовникът. А сега, разбрах аз, действително е време. Как пееха там, преди Беслан?
„Пеша бих искал да тръгна, но няма как да успея…“[41]
Умът ми нарисува обичайния нагъл маршрут — през комина към звездите. Станах от креслото на черните си мазолести юмруци, криво-ляво се затичах през пулсиращата стая, хвърлих се в гърлото на камината, пробих си път през комина към студеното небе и започнах с бавни кръгове да набирам височина.
Наоколо хвърчаха едри, но редки парцали сняг и през тяхната бяла пелена светлините на Москва проблясваха особено тайнствено и нежно. Градът беше толкова красив, че ми секна дъхът. И след няколко минути в моето настроение настъпи промяна. Ужасът изчезна, смениха го умиротворение и покой.
Спомних си, че Ханс Улрих Рудел беше изпитал нещо подобно в коледното небе над Сталинград — когато мисълта за войната и смъртта изведнъж се сменила със свръхестественото чувство за безметежен мир. И прелитайки над димящите в снега танкове, той запял: „Тиха нощ, свята нощ…“.
Беше твърде студено, за да пея. Навън беше друго хилядолетие и под моето крило димяха не танкове, а вносни коли, бързащи към града на халдеите. Пък и нощта наоколо, честно казано, не се отличаваше със святост. Но все пак светът бе прекрасен и аз си дадох дума, че задължително ще документирам тази секунда, с всичко, което чувствам и мисля — ще направя, така да се каже, мигновен отпечатък от своята душа, за да не забравя никога този миг. Ще напиша за този сняг, мислех аз, за този сумрак и за тайнствените светлини долу.
Също така непременно ще напиша, че станах друг.
По-рано се държах много глупаво, Локи беше прав. Но оттогава поумнях и разбрах много. Разбрах за живота, за себе си, за датския принц и за Ханс Улрих Рудел. И направих своя избор.
Аз обичам нашият ампир. Обичам неговия изстрадан в нищета гламур и изкования в боевете дискурс. Обичам хората му. Не за бонусите и преференциите, а просто задето сме от една червена течност — макар и, разбира се, под различен ъгъл. Гледам могъществените кули, смучещи черна течност от артериите на планетата — и разбирам, че съм намерил свойто място в строя.
Превед, комарю!
Само че строят ще трябва да се държи здраво — предстоят ни тежки дни. Защото нито червената, нито черната течност в света стига за всички. И значи скоро при нас на гости ще дойдат други вампири — да баламосват ума „Б“ на наш Ванка, ще поглеждат изкосо с хитро око и ще съобразяват как по-хитро да изсмучат нашия баблос. И тогава фронтовата линия отново ще премине през всеки двор и през всяко сърце.