Той не обърна внимание на тези думи.
— Може временно да загубиш съзнание. Тялото ти ще се вдърви. Възможно е да имаш халюцинации. Впрочем може и да ги няма. Но едно нещо ще се случи непременно.
— Какво?
— Ще си спомниш целия си живот. Езикът ще се запознава с твоето минало — той трябва да знае всичко за теб. Казват, че нещо подобно се случва, когато човек се дави. Но ти си още съвсем млад и ще се давиш за кратко.
— А какво ще правите вие през това време?
Брама някак си странно изхъмка.
— Не се притеснявай — каза той. — Имам щателно обмислен план за действие.
С тези думи той направи крачка към мен, хвана ме с ръка за косата и наведе главата ми към рамото. Очаквах да ме ухапе, но вместо това той ухапа сам себе си — по пръста. Китката му веднага се обля в кръв.
— Не мърдай — каза той. — Ще бъде по-добре за тебе. Видът на кръвта ме изплаши и аз се подчиних. Той поднесе окървавения си пръст към челото ми и написа нещо на него — няколко пъти отдръпва ръката си, за да остави кръвта да натече върху пръста. А след това без всякакво предупреждение впи зъби във врата ми.
Аз извиках, по-точно измучах — той държеше главата ми така, че не можех да си отворя устата. Болката във врата беше непоносима — сякаш побъркан зъболекар бе забил под челюстта ми своята електрическа бормашина. Имаше миг, в който реших, че е дошла смъртта, и се примирих с нея. И изведнъж всичко свърши — той ме пусна и отскочи. Чувствах по бузата си и по врата си кръвта — с нея беше омазана маската му и парцалчето, закриващо устата.
Разбрах, че това не е моята кръв, а неговата собствена — течеше от устата му по врата, по гърдите, по червения му халат и капеше на гъсти капки по пода. С него се беше случило нещо — можеше да си помислиш, че са изпохапали не мен, а него. Със залитане той се върна на своя червен диван, седна на него и краката му бързо застъргаха напред-назад по паркета.
Спомних си филма на Тарковски „Андрей Рубльов“, където показваха старинна екзекуция — на един монах му изляха в устата разтопен метал. През цялото време преди екзекуцията монахът ругаеше страшно своите палачи, но след като изляха метала в гърлото му, не произнесе повече нито дума и само цялото му тяло се гърчеше. Най-страшно беше именно мълчанието му. Точно толкова страшно ми се стори и мълчанието на моя събеседник.
Без да спира да рита с крака, той пъхна ръка в джоба на халата, извади малък никелиран пистолет и бързо се простреля в главата — отстрани в цилиндричната маска, скриваща лицето му. Главата му се люшна от една страна на друга, ръката с пистолета падна на дивана и той замря.
В този момент почувствах във врата си, под челюстта, някакво слабо движение. Болка нямаше — сякаш ми бяха били анестезия, но беше противно и ужасяващо. Вече губех съзнание и ставащото се усещаше все по-слабо. Неудържимо ме унасяше в сън.
Брама бе казал истината. Започна да ми се присънва миналото — сякаш в главата ми изникна мъничък уютен киносалон, където започна прожекцията на документален филм за моето детство. Колко странно, мислех си, та нали от самото начало ме беше страх от вампири…
Слънчевият град
От раждането си аз живеех заедно е майка ми в Москва, в блока на профкомитета на драматурзите до метростанция „Сокол“. Блокът беше от висша съветска категория — от бежови тухли, многоетажен и един вид западен тип. В такива се настаняваше номенклатурата на ЦК и избраните прослойки на съветския духовен елит — наоколо винаги имаше много черни волги е „буркани“, а по стълбището се срещаха в изобилие фасове от най-добрите американски цигари. Ние с майка ми заемахме неголям двустаен апартамент, от рода на тези, които в упадъчните страни наричат „one bedroom“.
В тази същата bedroom и израснах. Стаята ми е била замислена от архитекта като спалня — беше малка и продълговата, с мъничък прозорец, от който се откриваше изглед към паркинга. Не ми беше позволено да я обзавеждам по свой вкус — майка ми избираше разцветката на тапетите, решаваше къде трябва да стои леглото, къде — масата и даже определяше какво ще виси по стените. Това водеше до скандали — веднъж аз я обидих на „малка съветска власт“, след което не си говорихме цяла седмица.
По-обидни думи за нея бе невъзможно да се измислят.
Моята майка, „висока слаба жена с повехнало лице“, както веднъж я описа на участъковия съседът драматург, някога бе принадлежала към дисидентските кръгове. В памет на това на гостите често им се пускаше магнетофонната лента, където баритонът на известен борец със системата четеше изобличаващи стихове, а нейният глас подаваше остри реплики на заден план.