Баритонът декламираше:
— Издекламирай онова, за хуя с вежди и за Солженицин! — вмяташе с младежки глас майка ми.
Така аз за пръв път чух мръсната дума, която привилегированите деца от времената на перестройката обикновено научаваха от подхилващите се съседи в спалнята на детската градина. Всеки път, когато го слушахме, мама поясняваше, че псувните в този контекст са оправдани от художествена необходимост. Думата „хуй“ за мен беше даже по-загадъчна от думата „контекст“ — зад всичко това се мержелееше тайнственият и страшен свят на възрастните, по направление към който аз дрейфувах, тласкан от духащия от телевизора вятър на промените.
Правозащитната касета беше записана много години преди раждането ми — предполагаше се, че мама се е оттеглила от активна борба поради брака си, който и се увенчал с моята поява на бял свят. Но майчината ми близост с революционната демокрация, озарила с тревожния си огън моето детство, така и не бе забелязана от изпадналия в маразъм съветски режим.
Вдясно от леглото ми украсяваха стената две малки картини. Бяха с еднакъв размер (четиресет сантиметра на ширина, петдесет на височина — първото, което измерих с линийката от комплекта „Подарък за първокласника“). Едната изобразяваше лимонено дръвче в каче, а другата — също такова портокалово. Различаваха се само цветът и формата на плодовете — продълговати жълти и кръгли оранжеви.
А точно над леглото висеше плетено ветрило във формата на сърце. То беше твърде голямо, за да може човек да си вее с него. В падинката между сърдечните хълмчета имаше кръгла ръкохватка, заради която ветрилото изглеждаше подобно на гигантски прилеп с мъничка глава. В центъра то беше оцветено с червен лак.
На мен ми се струваше, че е летящо куче-вампир (бях чел за такива в списание „Вокруг света“), което оживява нощем, а денем си почива на стената. Изпитата кръв прозираше през кожата му като през коремчето на комар, затова в центъра на ветрилото имаше червено петно.
Кръвта, както се досещах аз, беше моята.
Разбирах, че тези страхове са ехо от историите, на които се бях наслушал по време на летните лагери (от смяна на смяна те се повтаряха без промени). Но кошмарите редовно ме караха да се будя облян в студена пот. Накрая се стигна дотам, че започнах да се страхувам от тъмното — присъствието на разположилото се на стената куче-вампир беше физически осезаемо и се налагаше да запаля лампите, за да го накарам отново да стане ветрило от палмови листа. Да се оплаквам на майка ми, нямаше полза. Затуй се ограничих тайно от нея да залепя ветрилото за тапетите с лепило „Момент“. Тогава страхът ми мина.
Своята първа схема на мирозданието също изградих в летните лагери. В един от тях видях удивителна фреска — плоският диск на земята лежеше върху три кита сред бледосиния океан. От земята растяха дървета, стърчаха телеграфни стълбове и даже сред струпванията от еднакви бели сгради се движеше весел червен трамвай. По ръба на земния диск беше написано „СССР“. Аз знаех, че съм се родил в същия този СССР, а после той се е разпаднал. Трудно беше да се проумее. Излизаше, че сградите, дърветата и трамваите са останали на мястото си, а земната твърд, на която те са се намирали, е изчезнала… Но аз бях още малък и умът ми се примири с този парадокс така, както се примиряваше и със стотици други. Още повече че икономическите корени на съветската катастрофа вече бях започнал да ги разбирам — страна, изпращаща двама цивилни офицери там, където в нормалните общества минават с помощи за безработни, не би могла да свърши другояче. Но това бяха рехави сенки от детството.
Истински съм запомнил себе си от момента, когато детството свърши. Случи се, докато гледах по телевизора стар анимационен филм — на екрана маршируваше колона дребосъчета, щастливи мъници от съветски комикс. Весело размахали ръце, дребосъчетата пееха:
Веднага разбрах за какъв ковач става дума — това беше мускулестият строител на новия свят, който замахваше с чука на старите плакати, календари и пощенски марки. Веселите дребосъчета даваха на Съветския съюз последен салют от своя Слънчев град, пътя към който хората така и не можаха да открият.