Както гледах колоната дребосъчета, заплаках. Но работата не беше в носталгията по СССР, който аз не помнех. Дребосъчетата маршируваха сред огромни, наполовина по-високи от тях цветчета-камбанки. Тези огромни камбанки изведнъж ми напомниха за нещо простичко и най-важно — и вече забравено от мен.
Разбрах, че ласкавият детски свят, в който всички предмети ми се струваха толкова големи като тези цветя, а щастливите слънчеви пътища бяха толкова, колкото и в анимационния филм, завинаги е останал в миналото. Изгубил се е в тревата, където седеше скакалецът, малкият ковач, и беше ясно, че по-нататък ще се наложи да си имам работа с жабата — колкото по-нататък, толкова по-конкретно…
Тя наистина имаше зеленичко търбухче, а гръбчето й беше черно и на всеки ъгъл работеше нейно малко бронирано посолство, така нареченото обменно бюро. Възрастните вярваха само на нея, но аз се досещах, че все някога и жабата ще излъже — а ковача вече няма как да го върнеш…
Освен дребосъчетата от анимационния филм, никой не се прости както си му е редът с нелепата страна, в която се родих. Даже трите кита, на които тя се крепеше, се направиха, че нямат нищо общо, и отвориха мебелен магазин (тяхната реклама се въртеше по телевизора — „Трите кита, трите кита — всичко друго суета е…“).
За историята на семейството си аз не знаех нищо. Но някои от обкръжаващите ме предмети носеха в себе си печата на нещо мрачно и загадъчно.
Първо, това беше една черно-бяла щампа, изобразяваща жена-лъвица с отметнато в отмала лице, оголени гърди и мощни ноктести лапи. Щампата висеше в коридора, под подобната на кандилце лампичка-миньон. Кандилцето даваше мижава светлина и в полумрака изображението изглеждаше магическо и страшно.
Предполагах, че подобно същество очаква хората зад „ковчежния праг“. Този израз, който майка ми често повтаряше, аз заизричах по-рано, отколкото започнах да разбирам неговия смисъл (такава сложна абстракция като прекратяване на съществуването аз не можех да си представя — на мен ми се струваше, че смъртта е просто пренасяне в мястото, към което води пътечката между лапите на сфинкса).
Друго послание от миналото бяха сребърните ножове и вилици с герб — лък със стрела и три летящи жерава. Намерих ги в бюфета, който майка ми обикновено заключваше.
След като ми се накара за любопитството, майка ми каза, че това е гербът на прибалтийските барони фон Щорквинкел. От техния род произхождал баща ми. Моята фамилия беше по-малко аристократична — Шчоркин. Майка ми ми обясни, че такава операция с фамилията била обичайна социална маскировка от времената на военния комунизъм.
Баща ми напуснал семейството веднага след моето раждане — никаква друга информация за него не ми се удаде да получа, колкото и да се стараех. Достатъчно беше да заговоря на тази тема и майка ми пребледняваше, палеше цигара и казваше всеки път едно и също — отначало тихо, а сетне постепенно преминаваше във вик:
— Махай се оттука! Чуваш ли? Махай се оттук, мерзавец! Вън, подлец!
Предполагах, че това е свързано с някаква мрачна и романтична тайна. Но когато станах осми клас, майка ми се зае да преоформя документите за жилището и аз научих повече за баща си.
Той работел като журналист в голям вестник, аз даже намерих в интернет неговата колонка. От мъничката снимка над колонката с текст приветливо гледаше плешив човек с кръгли очила, а текстът на статията обясняваше, че Русия никога няма да стане нормална страна, докато народът и властта не се научат да уважават чуждата собственост.
Мисълта беше справедлива, но кой знае защо не ме вдъхнови. Може би работата беше там, че баща ми често използваше изрази, които аз тогава не разбирах („плебс“, „вменяеми елити“). Усмивката на родителското лице предизвикваше у мен ревнива досада — тя явно беше адресирана не към мен, а към отговорните елити, чиято собственост аз трябваше да се науча да уважавам.
Докато завършвах училище, се замислих за избора на професия. От гланцираните списания и рекламите бяха ясни ориентирите, към които трябваше да насоча живота си, но виж, методите, с които можеше да се постигне успех, се оказаха строго засекретени.
— Ако количеството течност, преминаващо през тръбата за единица време, остава едно и също или нараства по линеен закон — често повтаряше в час учителят по физика, — логично е да се предположи, че нови хора край тая тръба няма да се появят много дълго.