Теоремата звучеше убедително и на мен ми се прииска да се отдръпна колкото се може по-далеч от тази тръба, вместо да се хвърлям към нея заедно с всички. Реших да вляза в института за страните на Азия и Африка, да изуча някой екзотичен език и да замина на работа в тропиците.
Подготовката струваше скъпо и майка ми твърдо отказа да плаща за частни уроци. Аз разбирах, че работата беше не в нейното скъперничество, а в оскъдния семеен бюджет, и не роптах. Опитът да си спомним за баща ми приключи с обичайния скандал. Майка ми каза, че истинският мъж трябва от самото начало да си пробива път сам.
Аз бих се радвал да си пробия път — проблемът се състоеше в това, че беше напълно неясно накъде и как. Мътната мъгла наоколо не оказваше съпротива — но надеждата да се намери сред нея пътят към парите и светлината бе слаба.
Скъсаха ме още на първия изпит, на съчинението, което кой знае защо писахме във Физическия факултет на МГУ. Темата беше „Образът на Родината в моето сърце“. Аз писах за анимационния филм, в който дребосъчетата пееха за скакалеца, за разрязаната шайба с думата „СССР“ и за изкурвилите се китове… Аз, разбира се, се досещах, че при постъпване в такова престижно висше учебно заведение не е редно да се говори истината, но нямах друг изход. Погубила ме беше, както ми съобщиха, фразата: „И все пак аз съм патриот — аз обичам нашето жестоко, несправедливо общество живеещо в условията на вечната застиналост“. След думата „общество“ трябвало да има запетая.
По време на прощалното ми посещение при изпитната комисия видях окачена на вратата рисунка с изображението на весело охлювче (то, както и баща ми от снимката в интернет, се усмихваше явно на някого другиго). Под него имаше стихотворение на древен японски поет:
Извадих си химикалката и дописах:
Това бе моето първо сериозно житейско поражение. Отвърнах на съдбата, хващайки се на работа като хамалин в универмага до нас.
През първите няколко дни ми се струваше, че съм се гмурнал на самото дъно на живота и съм станал недосегаем за законите на социалния дарвинизъм. Но скоро разбрах, че никаква дълбина, никакво гето не спасява от тези закони, доколкото всяка клетка от обществения организъм живее по същите принципи, както и обществото като цяло. Даже помня при какви обстоятелства ми стана ясно това (точно в тази минута аз балансирах на ръба на ясновидството, което обаче се изясни много по-късно).
Гледах английския филм „Дюн“, в който междузвездните пътешествия се осигуряваха от така наречените навигатори — същества, постоянно приемащи специален наркотик и превърнали се заради него в нещо средно между човек и птеродактил. Навигаторът разтваряше своите ципести криле, нагъваше пространството и флотилията от космически кораби се пренасяше от една част на космоса в друга… Представих си, че някъде в Москва също такова ужасяващо ципокрило същество разпростира крило над света, а хората нищо не забелязват и мравките си пълзят по своите работи. Но те вече нямат никакви работи. Те още не са наясно, а около тях вече има друга вселена и действат нови закони.
Тези закони действаха и в света на хамалите — в него се предвиждаше правилно (нито по-малко, нито повече от определеното) да се краде, предвиждаше се да има обща каса, предвиждаше се да се бориш за място по-близо до невидимото слънце, при това да се бориш не как да е, а с помощта на осветените от обичая телодвижения. Общо взето свой собствен Фуджи, макар и невисок и одрайфан, си имаше и тук.
Струва ли си да казвам, отново изостанах при изкачването. Започнаха редовно да ме пишат нощна смяна и да ме топят пред началството. Да бъда лузър сред хамалите ми се видя непоносимо и на второто лято след училище аз напуснах работа.
Докато ми оставаха спечелените в универмага пари (като се брои и откраднатото, не бяха толкова малко), можех да запазя относителна независимост от майка си и сведох общуването с нея до минимум. То всъщност се свеждаше до единствен ритуал — понякога майка ми ме спираше в коридора и казваше:
— Я ме погледни в очите!
Беше сигурна, че вземам наркотици, и се смяташе за способна да определи кога съм друсан и кога — не. Не употребявах никакви субстанции, но според майка ми излизаше, че съм на доза почти всеки ден, а понякога и под въздействието на цяла група наркотични вещества. За да произнесе присъдата, майка ми проследяваше не размера на зеницата или зачервяването на белтъка, а някакви особени белези, които държеше в тайна, за да не се науча да се маскирам — затова да се оспори майчината експертиза беше по принцип невъзможно. Аз и не спорех — разбирах, че това ще бъде допълнително доказателство за нейната правота („колко агресивен ставаш, когато се дрогираш, просто ужас!“).