Пък и майка ми притежаваше немалка хипнотична сила — достатъчно беше например да каже: „Абе, на тебе думите ти подскачат!“ — и на мен наистина започваха да ми подскачат думите, макар и преди това даже да не разбирах какво може да означава този израз. Затова, ако майка прекалено ми досаждаше, мълчаливо се вдигах и излизах от къщи за няколко часа.
Един летен ден стана поредният наркотичен скандал. Този път беше особено бурен — повече не можех да остана вкъщи. На излизане от апартамента не се удържах и казах:
— Край. Повече няма да живея тук.
— Добра новина — отговори майка ми от кухнята.
Нито аз, нито тя, разбира се, всъщност имахме предвид това.
В центъра беше хубаво — тихо и почти без хора. Аз бродех по пресечките между булевард „Тверски“ и „Садвое колцо“ и си мислех нещо смътно, не докрай поддаващо се на превод в думи — че лятната Москва е хубава не със своите сгради и улици, а с намека за тези тайнствени невъзможни места, за които можеш да заминеш от нея. Този намек беше навсякъде — във ветреца, в леките облачета, в тополовия пух (тополите през онова лято цъфнаха рано).
Изведнъж вниманието ми бе привлечено от стрелка на тротоара. Беше нарисувана със зелен тебешир. До стрелката имаше надпис в същия цвят:
Реален шанс да влезеш в елита
22.06 18.40–18.55
Втори никога няма да има
Часовникът показваше седем без петнайсет. Освен това беше точно двайсет и втори юни, денят на лятното слънцестоене. Стрелката вече беше доста поизтъркана от подметките. Беше ясно, че това е нечий майтап. Но на мен ми се прииска да поиграя на предложената ми неизвестно от кого игра.
Огледах се наоколо. Редките минувачи вървяха по своите си работи, без да ми обръщат внимание. В прозорците наоколо също нямаше нищо интересно.
Стрелката сочеше къх безистена. Минах под арката и видях друга зелена стрелка — към дъното на двора. Никакви надписи нямаше край нея. Направих още няколко крачки и видях малък навъсен двор — две стари коли, контейнер за боклук и вратата на задния вход на боядисаната тухлена стена. Пред вратата на асфалта се мъдреше още една зелена стрелка.
Такива имаше и на стълбището зад вратата.
Последната стрелка беше на петия етаж — сочеше към бронираната врата на задния вход на голям апартамент. Вратата беше полуоткрехната. Затаил дъх, аз надникнах в пролуката и веднага се дръпнах изплашено.
В полумрака зад вратата стоеше човек. В ръката му имаше някакъв предмет, подобен на бензинова лампа. Но не успях нищо да разгледам. Той направи нещо и настъпи мрак.
Тук моите спомени за миналото се доближиха до настоящето дотолкова, че си спомних къде се намирам — и дойдох на себе си.
Митра
Висях на същата онази шведска стена. Ужасно ми се ходеше до тоалетна. Освен това нещо не беше наред с устата ми. Като я проинспектирах с език, разбрах, че горните ми кучешки зъби са изпаднали от венеца — сега на местата им имаше две дупки. Явно бях си изплюл зъбите, докато спях — в устата ми ги нямаше.
Изглежда, в стаята се бе появил някой жив — но аз не можех да фокусирам поглед и виждах пред себе си само мътно петно. Това петно се опитваше да привлече вниманието ми, като издаваше тихи звуци и извършваше еднообразни движения. Внезапно погледът ми се фокусира и видях пред себе си човек, облечен в черно. Размахваше ръка пред лицето ми — проверяваше дали реагирам на светлината. Щом видя, че съм дошъл на себе си, непознатият кимна с глава за поздрав и каза:
— Митра.
Досетих се, че това е име.
Митра беше сух млад човек, висок на ръст, с остър поглед, с испанска брадичка и едва наболи мустаци. В него имаше нещо мефистофелско, но с ъпгрейд — приличаше на напредничав дявол, който вместо архаично да служи на злото, беше тръгнал по пътя на прагматизма и не се гнуси от доброто, ако то е способно по-бързо да го доведе до целта му.
— Роман — пресипнало отговорих аз и отместих поглед към дивана до стената.
Трупът върху него вече го нямаше. Кръвта на пода — също.
— А къде…
— Изнесохме го — каза Митра. — Уви, това трагично събитие ни свари неподготвени.
— Той защо беше с маска?
— Покойният беше обезобразен вследствие на нещастен случай.
— Затова ли се застреля?