Митра сви рамене.
— Никой не знае. Покойният е оставил писмо, от което следва, че негов приемник ще бъдеш ти…
Той ме измери внимателно с поглед.
— Това, изглежда, е истина.
— Не искам — казах тихо аз.
— Не и-ис-каш? — произнесе провлечено Митра.
Поклатих отрицателно глава.
— Не разбирам — каза той. — Според мен трябва да си щастлив. Та ти си авангарден пич. Иначе Брама нямаше да те избере. А единствената перспектива за авангардния пич в тази страна е да работи като клоун при педерастите.
— На мен ми се струва — отговорих аз, — че има и други варианти.
— Има. Който не иска да работи като клоун за педерастите, ще работи като педераст за клоуните. За същите жалки кинти.
На това не се опитах да възразявам. Усещаше се, че Митра познава живота не от книгите.
— А сега си вампир — продължи той. — Просто още не си разбрал колко ти е провървяло. Забрави съмненията. Още повече че обратен път все едно няма… По-добре кажи как се чувстваш?
— Зле — казах аз. — Главата много ме боли. И ми се ходи до тоалетна.
— Друго какво? — попита той.
— Зъбите ми изпаднаха. Горните кучешки.
— Сега ще проверим всичко — каза Митра. — Една секунда.
В ръката му се появи късичка стъклена епруветка с черна запушалка. Беше наполовина пълна с прозрачна течност.
— В тази съдинка има воден разтвор на червената течност от вените на човек. Тя е разтворена едно към сто…
— А кой е този човек? — попитах аз.
— Узнай сам.
Не разбрах какво имаше предвид Митра.
— Отвори си устата — каза той.
— Не е ли опасно?
— Не. Вампирът има имунитет към всички болести, предаващи се посредством червената течност.
Подчиних се и Митра внимателно изля върху езика ми една-две капки от епруветката. Течността по нищо не се отличаваше от обикновена вода — даже и да имаше в нея нещо чуждо, на вкус не се усещаше.
— Сега потъркай езика си в горния венец. Ще видиш това-онова. Ние наричаме това маршрут на личността…
Докоснах с връхчето на езика си небцето. Там сега имаше нещо чуждородно. Но болка нямаше — усещаше се само леко пощипване, като от слаб ток. На няколко пъти прокарах език по венеца и изведнъж…
Ако не бях завързан за шведската стена, сигурно нямаше да успея да запазя равновесие. Внезапно изпитах ярко и силно преживяване, неприличащо на нищо известно ми преди. Видях — или по-точно почувствах — друг човек. Видях го отвътре, сякаш бях се превърнал в самия него, както понякога се случва насън.
В подобния на полярно сияние облак, както си представих тази душа, можеше да се разграничат две зони — един вид на отблъскването и на привличането, на тъмнината и на светлината, на студа и на топлината. Те влизаха една в друга чрез множество петна и архипелази, тъй че пресичането им напомняше ту топли острови сред ледено море, ту студени езера сред сгряната земя. Зоната на отблъскване беше запълнена с неприятни и тягостни неща — онова, което този човек не обичаше. Зоната на привличането, обратното, съдържаше всичко, заради което той живееше.
Видях това, което Митра бе нарекъл „маршрут на личността“. През двете зони действително минаваше някакъв трудноописуем невидим маршрут, подобен на коловоз, в който вниманието се приплъзваше само. Това беше следа от навиците на ума, бразда, протъркана от повтарящи се мисли — размита траектория, по която ден след ден се движеше вниманието. Като се проследи маршрутът на личността, можеше за няколко секунди да се изчисли всичко най-важно за човека. Разбрах го без допълнителни обяснения от Митра — сякаш някога вече съм знаел всичко сам.
Човекът работеше като компютърен инженер в московска банка. Имаше много тайни от другите хора, имаше даже и срамни тайни. Но най-големият му проблем, позор и тайна беше това, че слабо разбираше от Windows. Той ненавиждаше тази операционна система както пандизчия — злобен надзирател. Стигаше се до смешни неща — например просто заради съществуването на Windows Vista на него му се разваляше настроението, когато чуваше по филмите испанския израз „hasta la vista“. Всичко, свързано с работата, се разполагаше в зоната на отблъскването. В самия център на тази зона се рееше флагът на Windows.
В центъра на зоната на привличането беше, както ми се стори отначало, сексът — не, като се вгледах, разбрах, че главната му наслада в живота беше все пак бирата. По-просто казано, човекът живееше, за да пие качествена немска бира веднага след полово сношение — и заради това понасяше всички ужаси на службата. Вероятно той самият не разбираше за себе си най-важното, но за мене бе очевидно.
Не мога да кажа, че чуждият живот ми се разкри напълно. Сякаш стоях до открехнатата врата на тъмна стая и движех по изрисуваната стена лъча на фенерче. Всяка от картинките, върху която задържах вниманието си, се приближаваше и раздробяваше на множество други — и така много, много пъти. Аз можех да се добера до всеки спомен, но те бяха твърде много. След това картинките потъмняха, сякаш на фенерчето му падна батерията, и всичко изчезна.