Много от героите на Декамерон са сурови и отмъстителни. Те отмъщават заслужено, но и незаслужено отмъщават с мярка, но и без мярка. Една от новелите за отмъщението (VIII, 7), чиято сюжетна хармония сякаш следва максимата мяра за мяра, го издига до норма на житейско поведение. Млада вдовица се подиграва с влюбения в нея философ и го кара цяла нощ да трепери на студа, затворен в двора й. Философът на свой ред й отмъщава, като я убеждава да се качи гола на една кула, а после отмества стълбата и я оставя в такова положение една студена нощ и един горещ ден, изпитвайки докрай насладата на отмъщението. В новелите, посветени на отмъщението, се открива общ, макар и скрит човешки смисъл. Отмъщението е право на човека също така, както огорчението е негова възможна участ. Отмъщението е естествен резултат от огорчението, те двете се сплитат във възела на човешките отношения. Огорчението и отмъщението са човешки дела, те не са повеля на извънчовешки сили, на богове, и дори когато се представят като следствие от божествена намеса, пак са обърнати към реални взаимоотношения между реални хора. Декамерон отнема от Бога правото на отмъщение, дава го на човека и го включва в безкрайните възможности на неговото остроумие и изобретателност.
В изобретателността на героите на Декамерон, в тяхната неизчерпаема находчивост се оглежда една от най-съществените черти на ренесансовия човек: съзнанието за всемогъществото на личността, убеждението, че тя сама създава своята съдба, че тя си отмерва толкова щастие и толкова нещастие, за колкото е достойна. И тази нова философия на личността може да бъде разбрана като една скрита, но категорична полемика със средновековната философия на човека, с убеждението, че човекът е безсилен, че той е просто оръдие на Бога. В европейската литература от XIV век няма друго произведение, което да защитава новата философия на човека по-убедително от Декамерон. Колосалната изобретателност на една влюбена дама стига дотам, че тя използва като посредник — без той да се досети — собствения си изповедник. Този мотив — изобретателната влюбена — влиза в основата на едноименната комедия на Лопе де Вега, където при една сложна и усложняваща се ситуация смешното е така неизчерпаемо, че с право поражда въпроса, дали неудържимата фантазия на гениалния испанец е познавала някакви граници. В безграничната изобретателност на героя на Лопе може да се види късният плод на един процес, който зрее почти през целия Ренесанс. В неговото начало стои Декамерон и не простото заимстваме, не простата сюжетна близост, а вътрешното духовно родство между героите на Декамерон и на Лопе де Вега показва гениалното прозрение на Бокачо и ролята му на художествен пророк за трите бляскави ренесансови столетия.
Бокачо и Чосър, Бокачо и Шекспир, Бокачо и Лопе, Бокачо и Лесинг. Такива са някои от връзките на Декамерон с последвалото развитие на ренесансовото и просветителското литературно съзнание. Такива са измеренията на значението на Декамерон не сам по себе си, в интимното му непосредствено общуване с милионите търсещи го, а според неговото въздействие върху световната литература. Ако бащите продължават своя живот чрез синовете, то Декамерон си осигури вечен живот дори и само за това, че от него се родиха достойни синове.