Новелите от втория ден разкриват другия аспект на Декамероновата концепция за човека. Всеки се стреми към по-добра участ, но ако героите я постигат, това почти не е следствие от техните първоначални планове и постъпки. Напротив, първоначалните планове им носят нещастия и само след перипетии, в които тяхната свободна воля взема съвсем малко или не взема никакво участие, само след благоприятно стечение на благоприятни обстоятелства героите достигат дори не до първоначално желаните, а до още по-добри, макар и непредвидени резултати. Риналдо д’Асти е възнаграден за патилата си, Ландолфо Руфоло неочаквано забогатява, Андреучо се връща вкъщи с един рубин, честният граф Гуалтиери и почтената мадона Джиневра след безброй незаслужени огорчения и унижения отново постигат своето първоначално блаженство.
Вторият аспект от ренесансовата концепция за човека — господството на случая в съдбата, безконтролните сили, от чиято резултантна се определя личното поприще, се съчетава с авантюристичния дух, пронизващ цялата епоха на Ренесанса, с превратностите на кондотиерското щастие, които запълват цялата история на Ренесанса. Една от новелите на втория ден показва това съчетание на случайност с авантюрност, при това обвеяно с аромата на Изтока. Алатиел, дъщерята на египетския султан, е обещана за жена на владетеля на Гарбо. Но по пътя за новото й местожителство буря разбива кораба и тя, останала сама, без подкрепа, става любовница на рицаря Перикон. Братът на Перикон, Марато, пленен от необикновената красота на Алатиел, убива Перикон и със своята любов утешава нещастницата. След това двамата генуезци, помогнали на Марато да постигна целите си, на свой ред го убиват и след кървава разправа един от тях става притежател на това необикновено съкровище. По-късно Алатиел преминава последователно през ръцете на пелопонеския принц, на атинския херцог, на неговия родственик Константин, на повелителя на турците Осбек, на неговия слуга Антиох, на един кипърски търговец. Но всички тези перипетии, съпровождани с кръв и убийства, завършват щастливо. Накрая Алатиел се отправя към мъжа, за когото е била първоначално отредена, и дори успява да го убеди в своята девственост. Сама тя не съжалява за четиригодишните си приключения, защото от целувката устата не намалява, а като месец се обновява.
В Декамерон е налице целият аксесоар, съпътстващ силата на „превратната съдба“. Тук има и узнавания, в резултат на които бащата намира загубения син, братът — неизвестната сестра, а кралят — децата на онези, на които дължи властта си. Тук има намиране и загубване, среща и раздяла, буря, която тласка кораба към мястото, от което иска да избяга, внезапни връщания, които създават неудобни положения, изобщо — ситуации, изпълнени с всевъзможни рискове. Вторият аспект на Декамероновата концепция за човека илюстрира известна мисъл, че от всичко може да произлезе всичко. Изненадата съпътства човешкото поведение, неочакваността е неделима от взаимната връзка на събитията.
Декамерон утвърждава правата на човека, човешкото самочувствие и човешката гордост. Той показва активността на човешката природа и възможностите, чрез които се проявява тази активност. Героите на Декамерон се разкриват в различни ситуации — в мир и във война, в шумни празненства и в тихи килии, като спокойни и развълнувани. Но между всички възможности за проявяване на човешката активност една преобладава над всички останали — любовта, земна и плътска, е неотменно право на човека, тя е извор на радост и гордост, тя е най-могъщата сила в движещите мотиви на човека. Любовта в Декамерон извира от природата на човека и слива човека с природата, като образува хармонията на една пантеистична цялост. Избирателното отношение, присъщо на любовта, изразява духовните сили на човека, а настойчивостта и изобретателността, с които влюбените преследват своите цели, са тържество на човешки-духовното начало. От друга страна, и голата страст, която мъчи героите, която ги преследва сякаш с удари на камшици, показва неопределимостта на природните сили, могъщите права на природата, пред които смъртните човеци са безсилни. „Не е възможно човек да се опази от плътските желания“ (IX, 2) — тъжно заключава една изобличена монахиня.