В Декамерон любовта е свещена, никой няма право да се подиграва с нея, тя е божество ревниво и себично и като единствения Бог жестоко наказва за всяка непочтителност. Любовта стои над дълга, тя е любов самозадоволяваща се. Ричардо Минутоло, женен за млада, мила и хубава жена, обича Катела, съпруга на приятеля му Филипело Сигинолфо. Като не може да постигне целите си по друг начин, Ричардо казва на Катела, че нейният мъж е определил среща на жена му, и я убеждава на срещата да отиде тя. Ревнивата Катела отива на срещата и там попада в обятията на Ричардо. След като със закъснение разбира истината, тя се заканва да му отмъсти, но в последния момент се примирява, защото е „разбрала, че целувките на любовника са много по-сладки от целувките на съпруга“ (III, 6). По дяволите всичко, което спира любовта! Да бъде проклет монахът, който отклонява хубавата Ермелина от любовника й Тедалдо, и Танкреди, който разделя Гуискардо от Гизмунда, да бъдат проклети родителите, които разделят Джироламо от Салвестра! Никой няма право да пречи на любовта, на този хубав и весел съюз, който доставя на двама утеха и наслада. Дори и Бог, който не заема почти никакво място в Декамерон, жестоко наказва онези, които на земята са отхвърлили любовта на другите. В една чисто дантевска сцена влюбеният Настаджо вижда епизод от задгробния живот: конник с две кучета преследва млада гола жена; когато я настига, конникът я убива с копието си, изтръгва сърцето й и го дава на кучетата, които моментално го изяждат; след това жената отново оживява, за да започне пак същото наказание. Декамероновият бог служи на любовта в същата степен, в която средновековният бог й е пречил.
Декамероновите герои са много далеч от мъдростта на Еклесиаст, за тях животът не е „суета на суетите“, те не вярват, че „всичко си има време“ и „време има за всяка работа под небето“, че има „време да обичаш и време да мразиш; време за война и време за мир“ (Екл. 1, 2; 3, 1, 8). За Декамероновите герои животът не е суета и те вървят забързани по пътищата на любовта с пълното съзнание за краткостта и недостига на човешкото време. На космическите измерения на Еклисиастовото време те противопоставят индивидуалните временни граници на собствения си живот. Те не разпределят времето си между любовта и омразата, между войната и мира. Тяхното време е за мир и любов и само когато любовта е ранена, идва времето на омразата и войната. Още през XIV век в Декамерон ренесансовото литературно съзнание се добира до тази истина, която става достъпна на ренесансовата живопис едва в XVI век, едва при венецианците. Новелите на Декамерон, тези малки и същевременно големи празници на плътта, поне век и половина по-рано предизвестяват сцените на Тициано и Веронезе, техните силни мъже и сластни жени, и то много по-разгулно, доколкото неизобразителната литература разполага с много по-голяма свобода в сравнение с изобразителната живопис. В Декамерон времето има стойност с оглед на живота на индивида. Мудната безкрайност на Еклесиастовото време не може да бъде движещ мотив в индивидуалното поведение, индивидът тук разменя времето, дори мига срещу насладите, които може да получи от него. Във времето не се проектира всечовешката суета, а, обратно, времето се проектира в човешката радост. Една от умните прислужници в Декамерон казва: „Не забравяй, че щастието се усмихва на човек и е готово да го подкрепи само веднъж, не повече, а който го изпусне и си остане беден и нещастен, после ще трябва да се сърди на себе си, а не на него“ (VII, 9). В известен смисъл Декамерон е книга за човека, който може да посрещне щастието, веднъж дошло в живота му. В Декамерон времето като че ли не протича по свои собствени закони, а се образува от индивидуалните времена на неговите вечно жадни и гладни герои. Времето не бива да се пропуща, от него трябва да се вземе всичко, което то може да даде. Хубава вдовица чака за любовно свиждане маркиз Ацо да Ферара, но след като маркизът е възпрепятстван да я посети, тя приема с ласки попадналия в беда Риналдо д’Асти и не съжалява за тази замяна. На Еклесиастовата мъдрост и средновековния аскетизъм Декамерон противопоставя своите нови богове — човека, любовта и остроумието, богове живи и весели, богове, с които Ренесансът се разделя едва след като в живота и в трагедиите на Шекспир те бяха трагически покосени.