В Англия, където традицията на вътрешното разузнаване е стара, външното разузнаване се заражда благодарение на сър Франсис Уолсингам — държавен секретар и съветник на кралица Елизабет I. Девизът на Уолсингам гласи: „Информираността никога не излиза прекалено скъпо.“ Той създава обширна разузнавателна мрежа в Англия, за да събира уличаващи сведения срещу католиците, в чието лице вижда главния враг на държавата. Въпреки че имал благословията на кралицата, Уолсингам сам финансирал агентите и шпионските си операции. През 1573 г. той изцяло се заел с външното разузнаване, създавайки шпионска мрежа, която разполагала с агенти във Франция, Германия, Италия, Нидерландия, Испания и Турция. Дори успял да проникне в кралските дворове на някои от тези страни. Подобно на много от агентите, които вербувал, Уолсингам бил възпитаник на Кеймбридж. След няколко столетия този старинен английски университет ще стане любимо място за работа на вербовчиците от НКВД (вж. ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ).
В началото на XIX в. големите държави, развивайки международна търговия, започват да осъзнават необходимостта от официални и постоянни държавни специални служби. Във Франция Наполеон Бонапарт създава тайна служба, чиято работа била преди всичко да преглежда пощата. Във Великобритания, където отдавна има апарат за прехващане на частната кореспонденция, към лондонската полиция е създаден Специален отдел за борба с подривните действия и престъпления както на вътрешните, така и на чуждестранните терористи. В Съединените щати през 1882 г. е създадено Управление за морско разузнаване — първата постоянна разузнавателна организация, занимаваща се със събиране на информация за въоръжените сили на чуждестранните държави. През 1909 г. Комитетът за отбрана на Британската империя създава Бюро на тайните служби, от което по-късно израстват Службата за сигурност (МИ–5) и Секретната разузнавателна служба (МИ–6). Апаратът на британските специални служби става образец, към който се ориентират разузнавателните общности на останалите западни страни. Точно както кралица Елизабет I поощрява дейността на Уолсингам, когато короната е била в опасност, така и Уинстън Чърчил оказва всяческа подкрепа на британските специални ведомства, занимаващи се с разузнаване и шифроване, когато над страната отново надвисва заплаха. През 1940 г. той произнася знаменитите думи: „Знанието на истинското положение на нещата, каквото и да е, е велико нещо.“
Всяка специална служба има своите национални особености, но техниката на шпионажа основно е една и съща. Шпионажът е стар като света и е доста консервативен по своя дух. Много поколения шпиони преминават подготовка в разузнавателни школи, където в продължение на десетилетия и дори столетия ги учат фактически на едни и същи неща.
В същността си разузнаването е доста прозаично занятие и се приема в романтична светлина само от дилетанти. Истинският шпионин се стреми да не привлича вниманието върху себе си, стреми се да се слее с тълпата. От общото правило се открояват малцина. Светът е запомнил например Мата Хари, но тя е била по-скоро наивна, отколкото опасна. Даже в литературата повече са реалистичните образи на разузнавачите — не Джеймс Бонд на Ян Флеминг, а Джордж Смайли и Алек Лемъс на Льо Каре. Льо Каре пише: „За човек като Смайли, на когото се налага дълго да живее сред враговете на страната си, има едно главно правило: Не привличай вниманието върху себе си, не дай Бог да те забележат!“ В по-голямата си част съвременните шпиони са обикновени сътрудници на специалните служби, които се занимават със събиране на напълно обикновена информация. Голяма част от информацията, която е изпратил в Москва съветският супершпионин Рудолф Абел, е взета от Ню Йорк таймс и Сайънтифик американ. Британският историк А. Дж. П. Тейлър заявява, че 90 на сто от информацията, изпращана от разузнавателните служби, може да бъде открита в средствата за масова информация. Шърман Кент — американски историк и разузнавач от ЦРУ, покачва процента на 95 по отношение на Съединените щати поради откритостта на американското общество.