Шпионажът навлиза трайно в сферата на държавните интереси едва след т.нар. Славна революция, в хода на която е свален от престола крал Джеймс II и парламентът приема Декларация за правата (1689). Писателят ДАНИЕЛ ДЕФО, наречен родоначалник на британското Тайно управление, през 1703 г. сам предлага на председателя на Камарата на общините шпионските си услуги срещу заговорническата дейност на привържениците на сина на сваления Джеймс II. През XVIII в. в Англия са учредени официалната длъжност дешифровчик (вж. УИЛС, ЕДУАРД) и Тайното управление, подчинено на министър.
По-късно Тайното управление преминава към пощенското ведомство, където продължава редовното следене на частната кореспонденция. (Вж. СЕМЕЙСТВО БОУД.)
През 1782 г. пълномощията на министъра са разделени: Министерството на външните работи се занимава с делата извън Великобритания, а Министерството на вътрешните работи — във Великобритания. Разделя се и разузнаването: Министерството на външните работи събира разузнавателна информация от чужбина, а Министерството на вътрешните работи се занимава с вътрешната сигурност на държавата.
Войната за независимост на Северна Америка от 1775–1783 г. е сериозно изпитание за британските служби, работещи в сферата на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО и ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Възниква потребност да се организират агентурни мрежи в американските колонии и във Франция, която помага на борците за независимост. (Вж. АРНОЛД, БЕНЕДИКТ; АНДРЕ, ДЖОН; БАНКРОФТ, ЕДУАРД.)
През това време практиката за отваряне на личните писма продължава въпреки парламентарните обсъждания през 1844 г. Автор на писмо сложил в плика няколко дребни зрънца. Адресатът го получил без тях, което убедително доказвало, че пликът е бил отварян. Възмутеният автор на писмото потърсил защита от парламента. Въпреки всички протести обаче британските тайни служби продължават да отварят пощата. Т.нар. ВЕЛИКА ИГРА е едно от най-крупните дела на британското разузнаване през XIX в.: съперничеството между Русия и Великобритания за тайното притежание на Централна Азия. Русия планира да разшири там влиянието си, а Англия иска да осигури северните подстъпи към Индия, която й принадлежи. Британска щабквартира на ВЕЛИКАТА ИГРА става Мешед в провинцията Хорасан в Персия (сега Иран). Англичаните дават пари на журналисти, пътуващи дервиши, пощенски служители и бежанци, за да събират информация за противника. В едно от съвременните исторически изследвания за тези събития се споменава за един моряк, служил на руски кораб в Каспийско море и тайно работил за англичаните, който казал: „Не е изключено впрочем да са ми плащали и руснаците.“ Великата игра продължава до Първата световна война.
От 1782 г. парламентът тайно финансира британското разузнаване, като отделя в разпореждане на министъра тайни средства, които не подлежат на открита финансова проверка. Дипломатите, връщащи се в Лондон от командировки в чужбина, се заклеват, че честно са изразходвали поверените им пари. От запазените документи се вижда, че са били харчени за АГЕНТИ (постоянни) и информатори (които подават информация само понякога), работещи в Германия, Русия, Италия, Османската империя и Испания.
През 1807 г. са отделени крупни суми за Прусия и Русия, тъй като англичаните искат да се съюзят с тези страни срещу Наполеонова Франция. От тайните фондове са парите за издръжка на „заслужилите пенсионери“ на секретната служба.
Необходими са средства и за многобройните английски шпиони сред дипломатите, военните АТАШЕТА и журналистите, работещи в най-отдалечените кътчета на Британската империя на границата на XIX и XX в. От 1894 до 1898 г. тайни средства постъпват и в информационната агенция Ройтерс, снабдяваща секретната служба с поверителна информация от кореспондентите си в чужбина и позволяваща на Министерството на външните работи да публикува от свое име пропагандни материали в чуждестранни вестници.
Специализирани разузнавателни поделения към 1883 г. се появяват както във военното министерство, така и в Адмиралтейството. Отначало това твърде наподобява любителство. Необходимостта от сериозен професионален подход към разузнаването и контраразузнаването назрява по време на Англо-бурската война през 1899–1902 г. Генерал-майор сър РОБЪРТ БЕЙДЪН-ПАУЪЛ, герой от отбраната на обсадения Мафекинг през 1900 г., въвежда през войната няколко новаторски метода на разузнаване. Енергичната му дейност допринася много за пробуждането на държавен интерес към тази сфера и води до реорганизация на секретната служба и до извеждането на цялата система на британското разузнаване на ново, съвременно равнище (с оглед на бъдещата война в Европа). Разработената около 1905 г. схема предвижда създаването на 3 главни равнища на разузнаване. „Наблюдателите“ били длъжни да събират информация на противникова територия и да я предават на „куриерите“, за които се използват търговци, цигани и жени. Те са длъжни да доставят информацията в неутрални страни и да я предават на „събирачи“. Задълженията на „събирачите“ са първичната обработка на данните и доставката им в най-близкото британско дипломатическо представителство за шифроване и изпращане в Лондон. Според плана за „събирачи“ трябва да се използват кадрови служители на Управлението на военното разузнаване към военното министерство на Великобритания. Планът така и не се реализира. Но през 1909 г. подкомитет към Комитета по отбрана на империята предлага да се създаде Бюро на секретната служба, финансирано от тайните фондове на военното министерство, и да му се възложи отговорността за цялата контраразузнавателна дейност на Великобритания. Бюрото е създадено с 2 отдела: вътрешен и външен. Скоро първият се трансформира в Служба за сигурност — МИ–5 (V управление на военното разузнаване), а вторият — в Секретна разузнавателна служба, или МИ–6.