За да докаже твърдението си, Кент възлага на петима професори от Йейлския университет да подготвят доклад за състоянието на въоръжените сили на САЩ — числен състав на военните части и съединения от дивизия на горе, мощ на военноморския флот и бойната авиация (с описание на корабите и самолетите), задължавайки учените да използват само открити източници на информация. Работата продължава цяло лято. В резултат учените предоставят на Кент неколкостотин страници със справки, придружени с обобщен обзор от 30 страници. По преценка на Кент докладът е бил с точност 90 на сто. По ирония на съдбата ЦРУ моментално засекретява резултатите от проведеното изследване, станало известно като Йейлския доклад.
На правителствата е нужна информация, за да имат по-голяма увереност във взаимоотношенията си, за по-изгодни начални позиции в преговорите с опонентите. Именно такава роля изиграва разкриването на японските дипломатически шифри, които дават увереност на Съединените щати в преговорите с Япония, особено на Вашингтонската международна конференция през 1922 г., завършила с подписването на военноморски договор. Но и японците не остават по-назад. Имайки свой агент на Хавай, те получават точна информация, какви и колко са американските кораби в Пърл Харбър. Това им дава възможност да се подготвят много добре за внезапното нападение над главната тихоокеанска база на САЩ. Но разчитането на шифрите и шпионажът, колкото и успешни да са, не могат да осигурят пълна информация. Така например американското ръководство, въпреки че е имало пълен достъп до японските дипломатически шифри и кодове, не успява да предотврати нападението над Пърл Харбър, а японците пък от своя страна не са узнали, че на 7.12.1941 г. в базата не е имало нито един кораб самолетоносач, чието унищожение би нанесло особено тежък удар на САЩ. „Суровата“ информация е недостатъчна, а понякога и изопачава истинското положение на нещата, особено когато е извън контекста.
Страните трябва не просто да събират информация една за друга, а и да я анализират и оценяват — така тя става разузнавателна. След това те са длъжни да знаят не само как да я използват, а и дали да я използват въобще. Съветският диктатор Йосиф Сталин е повярвал на информацията на знаменития съветски разузнавач Рихард Зорге, че японците не възнамеряват да нападнат Съветския съюз през 1941 г. Това му позволява да прехвърли от Далечния изток няколко „свежи“ армии край Москва, където обстановката е била усложнена от германското настъпление. Но същият Сталин не е повярвал на Зорге, когато далеч по-рано е предупреждавал за това, че Германия ще нахлуе в Съветския съюз на 22 юни 1941 г. Защо? Та нали Сталин е получавал предупреждения за това не само от съветските разузнавачи, но даже и от англичаните. Възможно е да е решил, че от страна на британците това е своего рода провокация и че те просто искат да противопоставят руснаците и германците за своя изгода. Но той не се е доверил и на своите разузнавачи (неколкостотин от чиито колеги е унищожил през 30-те години). Изглежда, националните лидери (особено диктаторите) обикновено са склонни да се доверяват на своите, а не на страничните съждения и се съгласяват със своите разузнавачи, когато мнението им съвпада с тяхното.
Понякога има разузнавателна информация, но или се забавя обработването й, или пък не й се обръща внимание. Така през лятото на 1995 г. американците узнават, че босненските сърби разполагат с ракети земя-въздух, и то в район, където летят американски бойни самолети. Но тази информация не е предадена навреме на военновъздушното командване, което планира тези полети. И като резултат самолетът на капитан Скот Ф. О’Грейди F–16 е свален по време на полет над Босна. Неговият изтребител е летял без съпровождащи специални самолети, които могат да засичат и да блокират противниковите радари. И капитанът е бил изненадан, защото не е очаквал ракета да улучи F–16. Той оцелява, държи се като истински герой и в края на краищата е спасен, но всички негови изпитания са вследствие на небрежността на тези, които са задължени да отговарят за придвижването на разузнавателната информация, за да стигне, когато и където трябва.
Тази книга има за цел да разкаже за разузнавачите, за техния занаят, за операциите, в които са участвали, за организациите, където работят, и, не на последно място — за техниката на шпионажа. В продължение на близо 4000 години, от времето, когато в Стария завет за първи път се споменава за шпиониране, хиляди мъже и жени са избирали за своя професия опасния занаят на разузнавач, стотици ръководители и десетки специални служби в различни страни са направлявали тяхната дейност. Сред това множество сме избрали тези, които според нас са оказали най-голямо влияние върху световните събития и които са ни се сторили най-интригуващи.