С годините формата и външният вид на шифроключовете претърпяват значителни изменения. Ключът — ежедневно сменящ се набор от цифри, позволяващ шифриране и дешифриране — просто е отпечатван в т.нар. списък на ключовете. Радистът, който обслужва шифровата машина, го набира на своята клавиатура и по този начин го въвежда в програмата. След това машината е готова да шифрира и да дешифрира съобщенията.
По-късно ключовете се изготвят във вид на перфокарти, напомнящи тези от ранните модели компютри Ай Би Ем. В този случай радистът отваря специално чекмедже от едната страна на шифровата машина, слага картата към електронния сензор и затваря чекмеджето. Сензорът „превежда“ дупчиците на картата, превръщайки ги в електронни сигнали, и ги въвежда в апарата.
Ключове във вид на такива карти и до ден-днешен намират приложение, макар че все повече навлизат магнитните ленти. Цифровите означения на ключа се записват по електронен път на лента, която се поставя в специално направена касета, в която лентата не бива да се пренавива обратно.
Но всичко това са само средства, които са необходими, както се изразяват радистите — да „натъпчат“ машината. И в края на краищата каквато и форма да има ключът, самият шифров апарат си е все един и същ. И ключът, и апаратът са само част от общата система, в която влиза още (за това често се забравя) самият шифровчик.
И още. Ако с времето формата на ключовете се променя непрекъснато, то самите машини от серията KW, особено това се отнася към широко разпространената KW–7, практически не претърпяват никакво изменение. Да се замени един такъв шифров апарат с принципно нов, особено като се има предвид широкото му използване във въоръжените сили в страната, а също така и в различните държавни структури, е нещо не така просто.
Дори Белият дом използва тези машини при пътуване на президента, макар че обикновено връзките се осъществяват чрез военната система за комуникации. Подполковник Оливър Норт от военноморската пехота е използвал преносим KL–43, когато е бил чужбина, и осъществява план, който по-късно получава скандална известност и названието ИРАН — КОНТРИ.
Мерките, предприемани за сигурността на шифровата техника, включват охрана на самите апарати и — което е много важно — на ключовете, необходими за работата им. Правилата за криптосигурността са в основата на т.нар. система на секретните материали, започваща от куриерите, доставящи списъка с шифроключове в специални пакети от строго охраняваната щабквартира на АНС във ФОРТ МИЙД, Мериленд, до представителствата на АНС по целия свят. От тук пакетите се разпространяват чрез куриерската служба на въоръжените сили по посолствата, военните бази, щабовете на разузнавателните организации, наземните бази и корабите на ВМС. Във военноморския флот крайният получател в тази сложна система за доставки е радистът, наричан още „пазач на системата на секретните материали“. Където и да стане срещата на КУРИЕРА с радиста (на брега или на борда на кораб), радистът е задължен да приеме списъка с шифроключовете с подписа си и да не го изпуска от погледа си нито за минута, да го пази в каса, а след използването да го унищожи. Да работят с шифроключа имат право съвсем ограничен кръг от хора (тези, които имат ДОСТЪП до материали с най-висока степен на секретност). Поне така трябва да изглежда в идеален вид системата за сигурност.
На практика много американци, а също и някои чужденци, които детайлно познават шифровата техника и са имали достъп до списъка с шифроключовете, са снабдявали Съветския съюз със строго секретна информация. Освен това по силата на редица обстоятелства руснаците успяват да се снабдят и с много от самите шифрови апарати. През 60-те години те получават напълно достоверна и навременна информация за американските криптоложки служби и шифросистеми, когато криптолозите на АНС УИЛЯМ МАРТИН и БЪРНЪН МИЧЪЛ емигрират в Съветския съюз.
След това, през 1963–1964 г., мичман ДЖОУЗЕФ ХЕЛМИК — специалист по комуникациите, продава на руснаците подробна информация за шифровите машини, а също и списък с ключове за KL–7 и вероятно за KW–26. На процеса срещу него през 1981 г. от страна на обвинението е отбелязано, че „… ефектът от това предателство продължава да тежи и до днес, тъй като машината KL–7 се е използвала непрекъснато и все още се използва“.
Пет години след предателството на Хелмик — през януари 1968 г., севернокорейците пленяват разузнавателния кораб на ВМС и АНС ПУЕБЛО и в ръцете на руснаците попадат няколко американски шифрови машини, сред които KW–7, KWR–37 и KG–14. По това време KW–7 е работила с един общ ключ, което означава, че всеки, който разполага с машина и ключов лист, може да прочете военните комуникации (за периода, в който е валиден списъкът), където и да се намира.