33.
Тук ще бъда съвсем кратък, за да не описвам „геройските“ си подвизи. Пък и всичко стана много бързо, за да имам кой знае какви впечатления.
Бързо се досетиха, че не съм нито от хората на Клингман, нито от групата на Отър, и ме арестуваха. Щракнаха ми белезници и ме поведоха към капитана, който вече чакаше на платформата, но аз успях да блъсна лейтенанта във водата и да стигна до спасителното си килимче.
Дотук добре. Обаче щом полетях над вълните, зърнах пляскащия във водата лейтенант и няколко остри перки около него. Де да бях по-коравосърдечен и да го отмина… Но не. Спуснах се да го отърва от тези акулоподобни създания, извлякох го на килимчето, а за благодарност той ме наръга в ребрата. В суматохата така и не разбрах кой от нас натисна копчето на детонаторите на китката ми.
В мига на експлозията лейтенантът успя да ме рани и в ръката и обезумял от болка аз се дръпнах и паднах във водата…
34.
Никога не се бях опитвал да плувам окован в белезници. Искрено се надявам да не ми се налага да опитвам отново. Единствено високата соленост на океана ме държеше на повърхността, докато ритах с крака, оставях се на вълните, махах с ръце и с мъка плувах на север. Не се надявах истински да стигна до сала, течението ставаше по-силно поне на един клик северно от платформата, а нашият план беше да държим сала колкото се може по-надалеч от нея, без да се отклоняваме от реката.
Само след няколко минути „акулите“ започнаха да обикалят около мен. Блестящите им електрически багри се виждаха под повърхността и когато една от тях се насочи към мен, за да ме нападне, аз я ритнах по главата. Изглежда, помогна. Рибите несъмнено бяха опасни, но и глупави — нападаха една по една, сякаш бяха установили някакъв ред помежду си — и аз ги ритах една по една по муцуните. Но усилието бе уморително. Точно преди първата да ме нападне, бях започнал да свалям ботушите си — тежката кожа ме теглеше надолу, — но мисълта да ритам с боси крака тези зъбати глави ме накара да остана по ботуши, докато мога. Освен това скоро реших, че мога да не плувам с пистолет в ръце. Когато ме атакуваха, саблегърбите се гмуркаха под водата, появяването изотдолу, изглежда, бе любимият им начин на нападение. Докато се носех по вълните и се въртях, за да държа гръбните перки под око, все пак изух ботушите си и ги оставих да потъват в дълбините. Когато ме атакува следващата акула, ритнах по-силно и почувствах грубата като шкурка кожа над мъничкия й мозък. Рибата щракна зъби към босите ми крака, но се отдалечи и отново започна да обикаля.
Раните от ножа вече сериозно започваха да ме болят. Усещах дълбокия разрез в ребрата си като ужасно изгаряне. Бях сигурен, че кръвта ми изтича във водата и веднъж, когато гръбните перки обикаляха достатъчно надалеч, че да мога да ги пренебрегна за миг, спуснах ръце до страната си и после ги извадих над повърхността. Бяха червени — много по-червени, отколкото лилавото море, блестящо на светлината на огромната луна, която вече се бе показала над хоризонта. Усещах се все по-слаб и разбрах, че кръвта ми постепенно изтича. Водата ставаше по-топла, сякаш кръвта ми я загряваше до приятна температура. Изкушението да затворя очи и да потъна по-дълбоко в тази топлина растеше от минута на минута.
Признавам, че всеки път, когато се издигнех на океанските вълни, поглеждах през рамо за някаква следа от сала. Но не виждах нищо. Част от мен се радваше на това — салът навярно вече беше преминал през телепортала. Не го бяха заловили. Не бях видял в небето нито плъзгачи, нито топтери и платформата бе само смаляващо се пламъче на юг. Разбрах, че сега, след като салът е в безопасност, най-реалната ми надежда е да бъда открит от претърсващ топтер, но дори мисълта за такова избавление не ме ободри. Днес вече бях стъпвал веднъж на платформата.
Накрая се отказах да плувам и се съсредоточих върху носенето по вълните. Ритах с крака, за да държа на повърхността главата и раменете си, стиснал юмруци пред лицето си. Саблегърбите акули очевидно усетиха слабостта ми; те се редуваха да плуват към мен, раззинали огромните си усти. Всеки път свивах крака и ритах право към тях, като се опитвах да ги ударя по муцуните или по черепите с пети, без да загубя стъпалата си. Грубата им кожа беше изтрила петите ми до такава степен, че от тях течеше кръв. Това още повече влудяваше акулите. Атаките им ставаха все по-чести и с всеки следващ път аз все по-трудно свивах крака. Една от дългите риби разкъса десния ми крачол от коляното до глезена и отнесе заедно с него пласт кожа, когато се отдалечи с триумфален удар с опашка.
Част от уморения ми ум през цялото време размишляваше върху теологични въпроси — не се молех, а се чудех за Космическия Бог, който допускаше творенията Му да се измъчват помежду си така. Колко ли човеци, бозайници и милиарди други същества бяха прекарали последните си мигове в смъртен страх като този, с биещи сърца и мозъци, препускащи в безнадеждно търсене на път за бягство? Как можеше който и да било Бог да се описва като Бог на Милостта и да изпълва вселената със зъбати същества като тези? Спомних си, че Баба ми разказваше за един древен учен от Старата Земя, някой си Чарлз Дарвин, който разработил една от първите теории за еволюцията, за гравитацията или нещо подобно и как — макар да израснал като набожен християнин още преди даряването на кръстоида — станал атеист, докато изучавал земната оса, която парализирала някои големи видове паяци, вкарвала вътре ембриона си и оставяла паяка да се възстанови и да си върши работата, докато не станело време излюпилата се ларва да си пробие дупка в корема на живия паяк.