После си спомних друга история, която Баба ми беше прочела като дете. Тя също бе древна класика — нещо от Стивън Крейн, наречено „Откритата лодка“ — и в нея се разказваше за неколцина мъже, оцелели след потъването на кораба им, за дните, прекарани в морето без вода само на неколкостотин метра от сушата, до която не можели да стигнат поради прекалено високия прибой. Един от мъжете в лодката — не мога да си спомня името му — преминал през всички кръгове на теологично очакване: отначало се молел, после смятал, че Господ е милостиво Божество, което седи по цели нощи и се тревожи за него, сетне решил, че Бог е жестоко копеле, и накрая осъзнал, че никой не го слуша. Сега разбрах, че не съм вникнал в историята, въпреки Сократовите въпроси и внимателното напътствие на Баба. Мислех, че си спомням тежестта на богоявлението, паднало върху този герой, когато разбрал, че ще трябва да плуват до брега и че не всички от тях ще оцелеят. Искало му се Природата — защото така вече си мислел за вселената — да е огромна стъклена сграда, само за да може да хвърля камъни по нея. Но дори и това, разбрал той, би било безполезно.
Вселената е безразлична към съдбата ни. Това беше смазващото бреме, което героят носел със себе си, докато се борел с прибоя за оцеляването или унищожението си. Вселената просто не дава и пукната пара.
Разбрах, че се смея и плача едновременно, че крещя проклятия и покани към саблегърбите същества, които бяха само на два-три метра разстояние. И изведнъж видях лицето на момичето на половин метър от моето. Косата й беше залепнала за черепа и тъмните й очи блестяха на лунната светлина.
— Рол! — викаше Енея. — Отпусни се по гръб. Ще те издърпам.
Защо бе оставила силния андроид на сала и сама бе дошла за мен? Как…
Над следващата голяма вълна се видя синята глава на А. Бетик. Андроидът плуваше мощно с двете си ръце, стиснал между белите си зъби дългото мачете. Признавам, че се засмях през сълзи. Той приличаше на евтина холоверсия на пират.
— Отпусни се по гръб! — отново извика момичето. Обърнах се по гръб, прекалено уморен, за да ритна към акулата, устремила се към краката ми.
Последната ми съзнателна мисъл беше списъкът на онова, което бях изгубил при първата си самостоятелна акция: скъпоценното Хокингово килимче, очилата за нощно виждане, ботушите си, навярно комуникатора. А много вероятно и живота си. Приятелите ми също бяха изгубени. Аз ги бях погубил.
Смътно съзнавах, че ме качват върху сала. Белезниците ги нямаше. Момичето дишаше в устата ми и изпомпваше вода от дробовете ми, като ме натискаше по гърдите. А. Бетик беше коленичил до нас и дърпаше някакво тежко въже.
След като в продължение на няколко минути повръщах вода, аз казах:
— Салът… как?… вече би трябвало да е минал през портала… аз не…
Енея натисна главата ми назад върху раницата и разряза парцалите от ризата ми и десния ми крачол с един къс нож.
— А. Бетик направи нещо като плаваща котва. Тя се влачи отзад, забавя ни, но ни държи по курса. Това ни даде време да те намерим.
— Как… — започнах аз, но отново повърнах солена вода.
— Шт — рече момичето и разкъса последните парчета от ризата ми. — Искам да огледам раните ти.
Потръпнах, когато силните й ръце докоснаха огромната рана в страната ми. Пръстите й откриха дълбокия разрез в предмишницата ми, плъзнаха се надолу до мястото, където рибата бе одрала кожата на бедрото и прасеца ми.
— О, Рол — тъжно каза Енея. — Изпуснах те от погледа си за час-два и виж какво си направил.
Слабостта отново започна да ме поглъща, мракът се завърна. Разбрах, че съм загубил прекалено много кръв. Беше ми адски студено.
— Съжалявам — прошепнах аз.