— Тихо. — Тя шумно разкъса по-големия от медицинските ни пакети. — Не говори.
— Не — настоях аз. — Развалих всичко. Трябваше да съм твой закрилник… да те пазя. Съжалявам… — Извиках, когато тя сипа антисептичен сулфамиден разтвор направо в раната на страната ми. Бях виждал мъже да плачат от това на бойното поле. Сега бях един от тях.
Сигурен съм, че ако Енея не беше отворила модерния ми медицински пакет, щях да умра минути, ако не и секунди след това. Но това бе по-големият пакет — старият медицински пакет от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, който бяхме взели от кораба. Първата ми мисъл беше, че всички лекарства и инструменти ще са безполезни след толкова много време, но после видях мигащите лампички по повърхността на кутията, която момичето бе поставило върху гърдите ми. Някои бяха зелени, повече жълти и съвсем малко — червени. Знаех, че това не е на добре.
— Стой мирен — прошепна Енея, разкъса пакета със стерилния шев, постави чистата торбичка върху страната ми и стоногият шев вътре оживя и запълзя по раната ми. Усещането не беше приятно — модифицираната форма на живот запълзя в разкъсаните стени на раната ми, отдели антибиотичните си и почистващи секрети, после събра острите си стоноги крака в стегнат шев. Пак извиках… после пак миг по-късно, когато тя постави друг стоног шев върху ръката ми.
— По дяволите — каза момичето на А. Бетик. — Загубил е прекалено много кръв. Изпада в шок.
Искаше ми се да споря с тях, да им обясня, че треперенето и потръпването ми са просто резултат от студения въздух, че се чувствам много по-добре, но осмозната маска притискаше устата, очите и носа ми и не ми позволяваше да говоря. За миг халюцинирах, че сме обратно на кораба и аварийното поле ме държи в сигурната си прегръдка. Мисля, че солената вода по лицето ми в онзи момент не беше само от морето.
После видях в ръцете на момичето ултраморфиновия инжектор и започнах да се съпротивлявам. Не исках да заспивам: ако трябваше да умра, исках да съм в съзнание.
Енея очевидно разбра какво се опитвам да кажа и тихо промълви:
— Искам да оздравееш, Рол. Изпадаш в шок. Трябва да стабилизираме жизнените ти функции… ще е по-лесно, ако не си в съзнание. — Инжекторът изсъска.
Съпротивлявах се още няколко секунди, вече леейки сълзи на гняв. След всичките тези усилия да умра в безсъзнание. По дяволите, не беше честно… не беше справедливо…
Събудих се от ярка слънчева светлина и ужасна жега. За миг бях сигурен, че сме все още в морето на Mare Infinitum, но когато събрах достатъчно сили, за да надигна глава, видях, че слънцето е различно — по-голямо, по-горещо — и че небето е с много по-светъл оттенък. Изглежда, салът се носеше по някакъв бетонен канал само на метър разстояние от двете страни. Виждах бетон, слънце и синьо небе — нищо друго.
— Лягай — рече Енея, натисна главата и раменете ми върху раницата и намести микропалатката, така че лицето ми отново да е на сянка.
Опитах се да заговоря, не успях, облизах сухите си устни, които като че ли бяха залепнали една за друга, и накрая успях да попитам:
— Колко време бях в безсъзнание? Преди да отговори, Енея ми даде глътка вода от собствената ми манерка.
— Около трийсет часа.
— Трийсет часа? — Въпреки че се опитах да извикам, едва ли успях да постигна нещо повече от писукане. — А къде сме?
— Ако се съди по пустинята, слънцето и звездите снощи, почти сигурно е, че сме на Хеброн. Изглежда, пътуваме по някакъв акведукт. В момента… е, би трябвало да виждаш това. — Тя ме подхвана под раменете, така че успях да погледна над бетонния ръб на канала. Само въздух и далечни хълмове. — През последните пет-шест клика е все така. Ако акведуктът някъде е прекъснат… — Тя мрачно се усмихна. — Не сме виждали никого и нищо… дори лешояди. Очакваме да пристигнем в някой град.
— Хеброн? Мислех, че е…
— Завладян от прокудените — довърши А. Бетик, докато приклякаше до нас. — Да, такава е и нашата информация. Това няма значение, сър. Ще потърсим медицинска помощ за вас при прокудените също толкова спокойно… много по-спокойно… отколкото при Мира.
Погледнах медицинския пакет. Проводници стигаха до гърдите, ръката и краката ми. Повечето от лампичките на пакета мигаха в кехлибарено. Това не беше на добре.
— Раните ти са затворени и почистени — рече Енея. — Дадохме ти цялата плазма, която имаше в стария пакет. Но ти трябва още… и изглежда, имаш някаква инфекция, с която широкоспектърните антибиотици не могат да се справят.
— Навярно някакви микроорганизми от морето на Mare Infinitum — каза А. Бетик. — Медицинският пакет не може да ги диагностицира съвсем. Ще разберем, когато ви откараме в болница. Предполагаме, че този участък от Тетида ще ни отведе в някой голям град на Хеброн…