— Нови Йерусалим — прошепнах аз.
— Да — съгласи се андроидът. — Дори след Падането градът е бил известен с медицинския си център „Синай“.
Понечих да поклатя глава, но спрях, когато усетих болката и замайването.
— Но прокудените…
Енея прокара по челото ми влажна кърпа.
— Отиваме да търсим помощ за теб — каза тя. — Прокудени или не, трябва ни помощ.
От объркания ми мозък се опитваше да си пробие път една мисъл.
— Хеброн… не е имал… не мисля, че има…
— Да, сър — рече А. Бетик и потупа малката книга в ръката си. — Според пътеводителя Хеброн не е бил част от Тетида и е позволил съществуването на един-единствен телепортаторен терминал в Нови Йерусалим, дори по време на разцвета на Мрежата. На посетителите от другите светове се забранявало да напускат столицата. Тук са ценели самостоятелността и независимостта си.
Погледнах встрани. Тъкмо излизахме извън високите стени и плавахме между високи дюни и сгрени от слънце скали. Жегата беше ужасна.
— Но пътеводителят трябва да греши — рече Енея и отново изтри челото ми. — Телепорталът бе там… а ние сме тук.
— Сигурна ли си… че това е… Хеброн? — прошепнах аз.
Енея кимна. А. Бетик вдигна гривната на инфотерма.
Бях забравил за него.
— Нашият механичен приятел засече сигурна звезда рече той. — На Хеброн сме и… предполагам… само на часове от Нови Йерусалим.
В този момент болката разкъса плътта ми и независимо колко се опитвах да я скрия, трябва да съм се сгърчил. Енея извади ултраморфиновия инжектор.
— Не — казах аз през пропуканите си устни.
— Това е последната доза засега — прошепна тя. Чух изсъскването и почувствах как благодатната вцепененост плъзва по тялото ми. „Ако има Бог — помислих си, — това е болкоуспокоителното.“
Когато отново се събудих, сенките се бяха издължили и се намирахме в основата на ниска сграда. А. Бетик ме отнасяше от сала. Всяко полюшване пращаше мъчителна болка по тялото ми. Не издадох звук.
Енея вървеше напред. Улицата беше широка и прашна, сградите ниски — не повече от три етажа — и направени от нещо като кирпич. Не се виждаше жива душа.
— Хей! — извика детето, вдигнало шепи пред устата си. Викът отекна по пустата улица.
Чувствах се глупаво да ме носят като дете, но изглежда, А. Бетик нямаше нищо против, пък и знаех, че не бих могъл да застана на крака дори животът ми да зависеше от това.
Енея мина зад нас, видя отворените ми очи и каза:
— Това е Нови Йерусалим. Няма съмнение. Според пътеводителя в дните на Мрежата тук са живели три милиона души, а А. Бетик казва, че според последната му информация все още имало поне милион.
— Прокудените… — успях да промълвя аз. Енея напрегнато кимна.
— Магазините и сградите покрай канала бяха празни, но изглеждаха така, сякаш доскоро са били обитаеми.
— Според предаванията, които следяхме на Хиперион — рече А. Бетик, — планетата трябва да е била завладяна от прокудените приблизително преди три стандартни години. Но тук има много по-скорошни следи от живот.
— Енергийната решетка все още е включена — каза Енея. — Цялата оставена навън храна беше развалена, но хладилните камери продължават да замразяват. В някои къщи масите са сложени, холоямките пращят от статично електричество, радиоапаратите съскат. Но няма хора.
— Но няма и следи от насилие — рече андроидът и внимателно ме остави в задното отделение на един земеход с плоско метално легло зад кабината. Енея бе постлала одеяло, за да предпази кожата ми от горещия метал. От болката в страната ми в очите ми плуваха петна.
Енея потри ръце една в друга. Беше настръхнала въпреки изгарящата жега.
— Но тук се е случило нещо ужасно — каза тя. — Усещам го.
Признавам, че не усещах нищо друго освен болка и трескавост. Мислите ми бяха като живак — постоянно се изплъзваха, преди да успея да ги подредя.
Енея скочи върху леглото на земехода и приклекна до мен, а А. Бетик отвори вратата на кабината и се качи вътре. Удивително — машината запали с първото докосване на стартерната пластина.
— Мога да го карам — рече андроидът и превключи на скорост.
„Аз също — помислих. — Карах подобен земеход на Урсус. Това е едно от малкото неща във вселената, които мога да управлявам. Едно от малкото неща, които мога да върша правилно.“
Потеглихме по главната улица. Въпреки всичките ми усилия, болката на няколко пъти ме накара да изкрещя.
Здраво стиснах зъби.
Енея ме държеше за ръка. Пръстите й бяха толкова студени, че почти ме караха да треперя. Разбрах, че всъщност гори собствената ми кожа.