Енея спря да яде от желето и високо вдигна тъмните си вежди.
— Казал ти е да върнеш Старата Земя? Интересно.
— Това не е всичко — продължих аз. — По пътя трябва да разговарям с прокудените, да унищожа Мира, да разбия Църквата и — цитирам — „да разбера какво готви шибаният Техноцентър и да му попреча“.
Енея остави лъжицата в чинията и избърса устните си със салфетката ми.
— Това ли е всичко?
— Не съвсем — отвърнах аз и се отпуснах на възглавницата. — Иска също да попреча на Шрайка да те нарани или да унищожи човечеството.
Тя кимна.
— Това ли е?
Изтрих потното си чело със здравата си лява ръка.
— Струва ми се, че да. Поне това е всичко, което си спомням. Бях пиян, както ти казах. Обаче се справям страхотно, нали?
— Не е зле. Спомни си, изтекли са само няколко стандартни месеца… всъщност по-малко от три.
— Ясно де. Ще се науча — казах аз. После попитах: — Къде е А. Бетик?
— Намери едно съвсем заредено ЕМПС и проверява кибуците по пътя към Великото солено море.
— Празни ли са?
— До един. Няма останало дори куче или котка. Знаех, че не се шегува. Когато се евакуират набързо или се случи някакво бедствие, хората често забравят домашните си животни. По време на въстанието на Южния нокът на Аквила глутниците подивели кучета бяха сериозен проблем. Планетарната гвардия трябваше да стреля, когато зърнеше някогашните домашни любимци.
— Това означава, че са имали време да вземат животните със себе си — казах аз.
— И да оставят дрехите си? А също компютрите, инфотермите, личните си дневници, семейните холоси… всичките си лични боклуци?
— Те не подсказват ли какво се е случило? Може би последната бележка в някой дневник?
— Не — отвърна момичето. — Отначало не исках да пипам личните им инфотерми и прочее. Но после… През последната седмица са предавали обичайните новини за сраженията. Великата стена е била на по-малко от една светлинна година и системата е била претъпкана с кораби на Мира. Не са слизали често на планетата, но е било очевидно, че след като всичко свърши Хеброн ще трябва да се присъедини към мирския протекторат. После са излъчили няколко последни съобщения за пробива на прокудените през позициите… и сетне нищо. Предполагаме, че Мирът е евакуирал цялото население и после са пристигнали прокудените, но в новинарските холоси, компютрите и изобщо никъде не се споменава за евакуация. Сякаш хората просто са изчезнали. — Тя потри ръце. — Взела съм няколко холодиска, ако искаш да ги погледнеш.
— Може би по-късно — отвърнах аз. Бях много уморен.
— А. Бетик ще се върне на сутринта — рече Енея и придърпа тънкото одеяло до брадичката ми. Зад прозореца слънцето беше залязло, но хълмовете буквално пламтяха от акумулираната светлина. Мислех си, че никога няма да се уморя да гледам залезния ефект на камъните на тази планета. Но точно в този момент не можех да държа очите си отворени.
— При теб ли е оръжието? — измърморих аз. — Плазмената пушка? Бетик го няма… тук сме съвсем сами…
— На сала са — отвърна Енея. — Заспивай сега.
На десетия ден се опитах да се изправя. Победата ми беше краткотрайна, но все пак победа. На дванайсетия ден извървявах цялата дължина на коридора до тоалетната в дъното. Това бе голяма победа. На тринайсетия ден електричеството в целия град спря.
Включиха се аварийните генератори в мазето на болницата, но знаехме, че времето им е ограничено.
— Ех, ако можехме да вземем с нас автохирурга — казах аз, когато последната вечер седяхме на терасата на деветия етаж и гледахме надолу към потъналите в сенки булеварди.
— Ще се помести на сала — рече А. Бетик, — но ще имаме проблеми със захранването.
— Сериозно — настоях аз, като се опитвах да не изглеждам като параноичния, окаян и деморализиран пациент, какъвто бях. — Трябва да потърсим в аптеките нещата, които ще ни трябват.
— Вече е свършено — отвърна Енея. — Три нови и усъвършенствани медицински пакета. Цяла торбичка с плазмени ампули. Преносим диагностикатор. Ултраморфин… но недей да искаш, няма да ти дам.
Протегнах лявата си ръка.
— Виждаш ли това? Спря да трепери точно днес следобед. Скоро няма да ти поискам.
Енея кимна. Пухкавите облаци над главите ни отразяваха последната привечерна светлина.
— Колко мислиш ще издържат тези генератори? — попитах андроида. Болницата беше една от малкото сгради, които все още светеха.
— Навярно няколко седмици — отвърна А. Бетик. — Енергийната решетка се ремонтира и задейства сама от месеци, но планетата е сурова — забелязали сте прашните бури, които се носят откъм пустинята всяка сутрин — и въпреки че техниката е доста развита за свят извън Мира, нужни са хора, за да я поддържат.