— Ентропията е голяма мръсница — казах аз.
— Хайде, хайде — рече Енея, облегнала се на стената на терасата. — Ентропията може да е наш приятел.
— Кога? — попитах аз.
Тя се обърна. Сградата зад нея беше тъмен правоъгълник, който подчертаваше блясъка на почернялата й от слънцето кожа.
— Тя събаря империи — рече момичето. — И унищожава деспотизма.
— Прекалено сложна дума, за да я казваш толкова бързо — отвърнах аз. — За какъв деспотизъм говорим?
Енея направи онзи пренебрежителен жест и за миг си помислих, че ще премълчи, но тя каза:
— За хуните, скитите, вестготите, остготите, египтяните, македонците, римляните и асирийците.
— Да — отвърнах аз, — но…
— За аварите и северните уеи15 — продължи тя, — мамелюците, персите, арабите, абасидите и селджуките.
— Добре — казах аз, — но не разбирам…
— За кюрдите и газнавидите — вече усмихната продължи тя. — Да не споменаваме монголите, Сюй, Тан16, буминидите, кръстоносците, казаците, прусаците, нацистите, Съветите, японците, яванците, северноамериканците, великокитайците, колум-перуанците и антарктическите националисти.
Вдигнах ръка. Тя замълча. Погледнах към А. Бетик и казах:
— Дори не съм чувал за тези планети, а ти? Изражението на андроида беше неутрално.
— Струва ми се, че всички тези имена са свързани със Старата Земя, господин ЕНДИМИОН.
— Майната му — казах аз.
— „Майната му“, струва ми се, е съвсем на място в този контекст — безстрастно отвърна А. Бетик.
Отново погледнах към момичето.
— Значи това е планът ни да съборим Мира, както иска старият поет? Да се скрием някъде и да чакаме ентропията да вземе своята дан?
— Не — каза Енея. — Обаче иначе е добър план — просто да повисим няколко хилядолетия и да оставим времето да вземе своето. Но тези проклети кръстоиди усложняват уравнението.
— Какво искаш да кажеш? — сериозно попитах аз.
— Дори да искахме да съборим Мира — отвърна тя, — което — между другото — не искам. Това е твоя работа. Но дори да го искахме, ентропията вече не е на наша страна с този паразит, който може да направи хората почти безсмъртни.
— Почти безсмъртни — измърморих аз. — Когато умирах, трябва да призная, че си мислех за кръстоида. Би било много по-лесно… да не споменавам, че би било по-безболезнено от всички операции, терапии… просто да умра и да оставя това нещо да ме възкреси.
Енея ме гледаше. После рече:
— Точно затова тази планета е имала най-доброто медицинско обслужване в или извън Мира.
— Защо? — попитах аз. Главата ми все още тежеше от лекарства и умора.
— Те са били… те са… евреи — тихо отвърна момичето. — Съвсем малко от тях са приели кръста. Имали са само по един шанс на живот.
Известно време поседяхме, без да разговаряме — сенките се спускаха над градските каньони на Нови Йерусалим и болницата бръмчеше от електрически живот, докато все още можеше.
На следващата сутрин отидох пеш чак до стария земеход, с който преди тринайсет дни ме бяха докарали до болницата, но сега — седнал отзад, където бяха поставили за мен дюшек — наредих да открием магазин за оръжие.
След един час обикаляне стана очевидно, че в Нови Йерусалим няма оръжейни магазини.
— Добре — казах аз. — Към някое полицейско управление. Такива имаше няколко. Влязох с накуцване в първия участък, който срещнахме по пътя си, след като отклоних предложенията и на момичето, и на андроида да играят ролята на патерици, и открих колко невъоръжено и мирно може да е едно общество. Тук нямаше шкафове за оръжие нито дори средства за борба с масовите безредици или зашеметители.
— Предполагам, Хеброн не е имал армия или планетарна гвардия? — попитах аз.
— Мисля, че не — отвърна А. Бетик. — До нахлуването на прокудените преди три стандартни години на планетата не е имало враждебни хора или опасни животни.
Изсумтях и продължих да разглеждам. Накрая разбих тройно заключеното най-долно чекмедже в бюрото на някакъв полицейски началник и открих нещо.
— „Щайнер-Гин“, струва ми се — рече андроидът. — Пистолет, изстрелващ плазмени мълнии с редуциран заряд.
— Знам какво е — отвърнах. В чекмеджето имаше два пълнителя, което означаваше шейсетина мълнии. Излязох навън, прицелих се към далечния хълм и натиснах спусъка. Пистолетът прокашля и една точка на склона леко проблесна. — Добре — казах аз и го прибрах в празния си кобур. Страхувах се да не се окаже персонален — тоест с него да може да стреля единствено собственикът му. През вековете тези оръжия постоянно бяха идвали и излизали от мода.