— На сала имаме игления пистолет — започна А. Бетик.
Поклатих глава. Не исках да имам нищо общо с тези неща за доста време.
Докато аз се възстановявах, А. Бетик и Енея бяха намерили вода и храна и когато се дотътрих до кея при канала и погледнах към поправения и излъскан сал, видях новите кутии.
— Един въпрос — казах. — Защо да продължаваме напред с този плаващ наръч дърва, когато хей там са завързани удобни малки и безстопанствени лодки? Можем също да вземем някое ЕМПС и да пътуваме в удобствата на климатичната му инсталация.
Момичето и синьокожият мъж размениха погледи.
— Докато ти оздравяваше, проведохме гласуване — отвърна Енея. — Продължаваме със сала.
— Аз нямам ли право на глас? — изръмжах.
— Естествено — рече момичето, застанало разкрачено на кея и с ръце на хълбоците. — Гласувай.
— Гласувам да вземем някое ЕМПС и да пътуваме в Удобства — отвърнах аз, долових сприхавата нотка в интонацията си и продължих, макар да ми стана неприятно: — Или пък някоя от онези лодки. Гласувам да оставим тези трупи тук.
— Гласът ти е отчетен — каза момичето. — С А. Бетик гласувахме да продължим със сала. Енергията му няма да се изчерпи и може да плава. Някоя от онези лодки щеше да бъде засечена от радара на Mare Infinitum, а едно ЕМПС не би могло да пътува на някои светове. Два гласа за сала и един против. Продължаваме с него.
— И това ми било демокрация! — казах. Признавам, че ми се дощя да я напляскам.
— А какво друго? — отвърна момичето.
През цялото време А. Бетик стоеше на ръба на кея, играеше си с някакво въже и на лицето му се беше изписало онова смутено изражение, типично за повечето хора, когато пред тях се карат членовете на друго семейство. Носеше свободна туника и торбести шорти от жълт лен. На главата му имаше широкопола жълта шапка.
Енея се качи на сала и отвърза въжето на кърмата.
— Щом искаш лодка или ЕМПС… или плаващ диван, ако щеш… вземи си го, Рол. С А. Бетик тръгваме с това.
Понечих да закуцукам към една чудесна малка ладия, завързана за кея, после изведнъж спрях и казах:
— Почакай… Телепортаторът няма да работи, ако опитам да мина през него сам, нали?
— Точно така — отвърна момичето. А. Бетик се беше качил на сала и сега Енея го отблъскваше от брега.
— Чакайте! — викнах. — По дяволите, чакайте! — Закуцуках, прескочих еднометровото разстояние и пльоснах на сала по корем.
Енея ми подаде ръка, но не й обърнах внимание и се изправих сам.
— Господи, какво упорито изчадийце си — казах аз.
— Кой да го каже — отвърна момичето.
Извън сянката на сградите слънцето на Хеброн бе още по-жестоко. Нахлупих триъгълната си шапка за малко сянка и застанах до кормилния прът заедно с А. Бетик.
— Естествено ти си на нейна страна — казах, когато излязохме в голата пустиня и реката отново се стесни в канал.
— Аз съм съвсем неутрален, господин Ендимион — отвърна синьокожият мъж.
— Ха! — казах аз. — Та ти си гласувал да продължим със сала.
— Досега ни е служил добре, сър — рече андроидът и отстъпи назад, когато докуцуках по-близо и поех кормилото.
Погледнах новите кутии с провизии, подредени под сянката на палатката, погледнах огнището с нагревателния куб, тенджерите и тиганите, видях огнестрелната и плазмената пушка — прясно смазани и поставени под брезентово покривало, видях раниците, спалните чували, медицинските комплекти и така нататък. Бяха вдигнали мачтата и една от белите ризи на А. Бетик се развявате от нея като плющящ флаг.
— Е — казах, — заеби.
— Абсолютно сте прав, сър — съгласи се андроидът. Следващият телепортатор бе само на пет клика от града. Когато минавахме през тънката сянка на арката, присвих очи към изгарящото слънце на Хеброн, а после и към очертанията на самия портал. Както и при другите телепортали, имаше миг, в който въздухът вътре заискряваше и се променяше, давайки ни възможност да видим онова, което лежеше пред нас.
Тук имаше само абсолютна чернота. И когато продължихме нататък, чернотата не се промени. Температурата падна поне със седемдесет градуса по стоградусовата скала. В същия момент се промени гравитацията — внезапно ми се стори, че нося на гърба си някой със същото тегло като мен.
— Фенерите! — извиках аз, все още стиснал кормилото във внезапно засилилото се течение. Борех се с мощното теглене на усилилата се гравитация, като се опитвах да се задържа на крака. Съчетанието от вледеняващ студ, абсолютен мрак и непосилна тежест беше ужасно.
Двамата бяха заредили фенерите, които бяха открили в Нови Йерусалим, но Енея успя да запали първо старата ръчна лампа. Лъчът й преряза ледената мъгла, падна върху черна вода и се вдигна, за да освети покрив от твърд лед на петнайсетина метра над нас. Сталактити от лед висяха почти до водата. Ледени пики стърчаха от черното течение от двете ни страни и пред нас.