— Ела — изхриптя той. Наведох се над комуникационния пулт. Можех да доловя мириса на поета — смътно съчетание от лекарства, старост и нещо като кожа.
Не се нуждаех от спомена за приказките на Баба около огъня, за да си обясня какво е Тетида и да разбера защо вече знаех, че старецът напълно се е вдетинил. Всички бяха чували за река Тетида — тя и така наречената Главна магистрала били двата постоянни телепортаторни пътя между световете от Хегемонията. Магистралата свързвала стотина планети под стотина слънца. Широките й платна били отворени за всички и били осеяни с телепортали, които никога не се затваряли. Река Тетида не била толкова оживена, но все пак била важна за едрата търговия и за безбройните ваканционни лодки, които плавали без усилие от свят на свят по един-едннствен воден път.
Падането на телепортаторната система на Мрежата на световете разкъсало Магистралата на хиляди отделни части. Тетида просто престанала да съществува, телепорталите станали безполезни, единствената река на стотици светове се превърнала в стотици по-малки реки, които така и не били отново свързани заедно. Дори старият поет, който седеше пред мен, бе описал края на реката. Спомних си как Баба рецитираше „Песните“:
— Красивото носи вечна наслада; красотата му расне и никога няма в небитие да изчезне… — прошепна поетът.
Отдръпнах глава и кимнах, като че ли беше казал нещо смислено. Луд човек.
Сякаш отгатнал мислите ми, поетът се засмя.
— Онези, които подценяват силата на поезията, често са ме наричали луд. Не е нужно да решаваш веднага, Рол Ендимион. Ще се видим на вечеря и ще ти кажа още някои неща. Тогава ще трябва да решиш. А сега… почивай! Смъртта и възкресението ти сигурно са те изтощили. — Старецът се приведе и пак се разкикоти с хриптене.
Андроидът ме отведе в стаята ми. През прозорците на кулата виждах дворове и сгради. Забелязах и друг андроид — също мъжки — да пресича двора.
Водачът ми отвори вратата и се отдръпна. Разбрах, че няма да бъда заключен вътре, че няма да съм затворник.
— Приготвени са ви вечерни дрехи, господине — каза синьокожият мъж. — Разбира се, ако желаете, сте свободен да излизате или да се разхождате из района на стария университет. Трябва обаче да ви предупредя, че в съседните гори и планини има опасни животни.
Кимнах и се усмихнах. Опасните животни нямаше да ми попречат да си тръгна, ако поисках. В момента обаче нямах такова желание.
Андроидът се обърна и аз импулсивно пристъпих напред и направих нещо, което завинаги щеше да промени живота ми.
— Почакай — протегнах ръка към него, — Още не сме се запознали. Казвам се Рол Ендимион.
Андроидът само гледаше протегнатата ми ръка. Бях сигурен, че по някакъв начин съм нарушил протокола. В края на краищата, преди векове, когато са ги произвеждали за използване по време на хеджирската експанзия, андроидите са били смятани за по-низ ши от човека. После изкуственият мъж стисна ръката ми в своята и силно я разтърси.
— Аз съм А. Бетик — тихо рече той. — За мен е удоволствие да се запозная с вас.
А. Бетик. Името ми напомняше за нещо, но не можех да се сетя за какво.
— Бих искал да си поговорим, А. Бетик — казах аз. — Да науча повече за… за теб, за това място и за стария поет.
Андроидът вдигна сините си очи и ми се стори, че виждам в тях нещо подобно на веселие.
— Да, господине — отвърна той. — Ще се радвам да поговоря с вас. Но това ще трябва да стане по-късно, тъй като сега трябва да се погрижа за много неща.
— Значи по-късно — съгласих се аз и отстъпих назад. — Ще те чакам.
А. Бетик кимна и заслиза по стълбите.
Влязох в стаята си. Освен че бяха оправили леглото и че бяха оставили върху него елегантен вечерен костюм, нищо не се бе променило. Усмихнах се: каквато и неизвестност да ме очакваше, бях дяволски доволен, че съм жив. После изведнъж ми просветна.
А. Бетик. Баба споменаваше това име, когато рецитираше „Песните“. А. Бетик беше андроидът, който управлявал поклонническия левитационен кораб „Бенарес“ на север от град Кийтс на континента Еквус, нагоре по река Хули покрай речната спирка „Наяда“9, шлюзовете Карла и гората на Дукхобор до Ръба, където свършвал плавателният участък от реката. От Ръба поклонниците продължили сами през Тревното море. Спомних си, че като дете се бях чудил защо А. Бетик е единственият андроид, за който се споменава, и се питах какво ли се е случило с него, след като поклонниците са го оставили зад Ръба. Не се бях сещал за това име повече от двайсет години.