Мръснобелият звяр е над три пъти по-голям от платформата на станцията: маса от прикрепени на стълбчета очи, зейнали усти, свиващи се хриле, пулсиращи пипала, простиращи се на стотици метри, люлеещи се антени, на всяка от които има „фенер“, излъчващ студена светлина с огромна яркост — дори под слънчевите лъчи на повърхността — и усти, много усти, всяка достатъчно голяма, за да погълне подводница. Докато де Соя наблюдава, екипите вече се събират над взривилия се от налягането труп, секат пипала и очни стълбчета и режат бялото месо преди горещото слънце да го развали.
Успокоени, че районът е прочистен от светлоусти и други смъртоносни риби, двамата капитани на подводниците спускат корабите си на дълбочина от дванайсет хиляди клафтера. Там, сред гори от тръбни червеи, големи колкото секвои от Старата Земя, те откриват удивително количество потънали съдове — бракониерски подводници, смалили се до размера на малки куфарчета от налягането, една морска фрегата, която липсва повече от век. Откриват също и обувки — десетки обувки.
— Това се дължи на дъбилния процес — казва лейтенант Спроул на де Соя, докато двамата гледат екраните. — Странно е, но на Старата Земя също е било така. При някои от най-старите подводни спасителни операции — например по изваждането на един потънал кораб, наречен „Титаник“ — изобщо не са били открити трупове, морето е прекалено гладно за тях, а само много обувки. Нещо в дъбенето на кожата обезсърчава морските създания там… и тук.
— Извадете ги — заповядва де Соя.
— Обувките ли? — разнася се гласът на капитана на подводницата. — Всичките ли?
— Всичките — отвръща де Соя.
Мониторите показват огромното количество боклуци по морското дъно: неща, загубени от екипажа на платформата в продължение на повече от два века небрежност, лични вещи на удавили се бракониери и моряци, метални и пластмасови отпадъци, хвърлени от рибари и прочее. Повечето предмети са ръждясали и повредени от придънните ракообразни, както и от невъобразимото налягане, но няколко от тях са достатъчно нови и здрави, за да бъдат разпознати.
— Натоварете ги и ги пратете горе — заповядва де Соя, когато виждат блестящи предмети, които могат да са нож, вилица, тока от колан…
— Какво е онова там? — пита отец-капитанът.
— Кое? — казва капитанът на спусналата се най-дълбоко подводница. Той гледа повече към дистанционно управляемите оператори, отколкото към мониторите си.
— Онова блестящо нещо… Прилича на пистолет. Картината на монитора се променя, когато подводницата се завърта. Мощните прожектори проследяват, връщат се и осветяват предмета и камерата го увеличава.
— Пистолет е — разнася се гласът на капитана. — Още е чист. Повреден е малко от налягането, но като цяло е непокътнат. Ще го прибера.
Де Соя иска да прибави „внимателно“, но премълчава.
Годините му като капитан на фотонен кораб са го научили да оставя хората да си вършат работата. Той наблюдава захващащата ръка, която се появява на монитора.
— Може да е игленият пистолет на лейтенант Белиъс — казва Спроул. — Паднал е заедно с него и досега не е намерен.
— Доста е далеч — замислено отвръща де Соя, като гледа местещия се образ.
— Теченията тук са силни и странни — казва младият офицер. — Но трябва да призная, че не ми прилича на иглен пистолет. Прекалено… не знам… квадратно е.
— Да — съгласява се отец-капитанът. Подводните прожектори премигват над ръждясалия корпус на подводница, погребана на дъното от десетилетия. Де Соя си мисли за годините си в космоса и колко е пуст и различен от океаните на която и да било планета. Мисли си за прокудените и странния им опит да се приспособят към космоса така, както тези тръбни червеи, риби и придънни създания са се приспособили към вечния мрак и ужасното налягане. Навярно, мисли си той, прокудените разбират нещо за бъдещето на човечеството, което ние в Мира само отричаме.
„Ерес.“ Де Соя се отърсва от мислите си и поглежда към младия си офицер за свръзка.
— Ще разберем какво е съвсем скоро — казва той. — След час ще извадят всичко на повърхността.
Грегориъс се връща след четири дни. Мъртъв е. „Рафаил“ излъчва тъжния си светлинен сигнал, един фотонен кораб го пресреща на двайсет светлинни минути разстояние и тялото на сержанта е отнесено във възкресителния параклис в Света Тереза. Де Соя не чака съживяването на сержанта, а заповядва куриерската чанта да му бъде донесена незабавно.
Мирският архив на Хиперион е идентифицирал взетия от Хокинговото килимче ДНК-модел, както и частичните отпечатъци от чашата. И двете принадлежат на един и същ човек: Рол Ендимион, роден 3099 г. сл. Хр. на планетата Хиперион, некръстен; служил в хиперионската планетарна гвардия през месец Тома на 3115 г. сл. Хр., сражавал се в 23-ти механизиран полк по време на урсуското въстание — три грамоти за храброст, включително една за спасяването на войник от неговия взвод под вражески обстрел — базиран във Форт Бенджинг в района на Южния нокът в континента Аквила в продължение на осем стандартни месеца, дослужил остатъка от времето в станция 9 на р. Канс на Аквила, като патрул в джунглата, охраняващ от бунтовнически терористични акции в района на плантациите за фибропластмаса. Последен чин: сержант. Уволнил се (почетно уволнение) на 15-ия ден от месец Велики пости 3119 г. сл. Хр., местонахождение неизвестно допреди по-малко от десет стандартни месеца, 23-тия ден от месец Възнесение 3126 г. сл. Хр., когато е бил арестуван, съден и осъден в Порт Романс (континент Аквила) за убийството на господин Дабил Хериг, прероден християнин от Ренесанс Вектор. Документите показваха, че Рол Ендимион отказал предложенията да приеме кръста и бил екзекутиран с жезъл на смъртта седмица след арестуването му, на 30-ия ден от месец Възнесение 3126 г. сл. Хр. Тялото му било погребано в морето. Смъртният акт и докладът за аутопсията били нотариално заверени от местния мирски генерален инспектор.