На следващия ден отпечатъците върху сплескания древен автоматичен пистолет, изваден от океанското дъно, са идентифицирани: на Рол Ендимион.
Късчетата нишки от Хокинговото килимче не са идентифицирани от Мирския архив на Хиперион толкова лесно, но чиновникът човек, извършил справката, е включил ръкописна бележка, че такова килимче заема важно място в легендарните „Песни“, съчинени от поет, живял на Хиперион преди векове.
След възкресението си сержант Грегориъс почива няколко часа и отлита на станция три-двайсет-шест по централното течение, за да докладва. Де Соя му разказва за различните открития. Освен това съобщава на сержанта, че двайсет и четиримата мирски инженери, занимавали се с телепортала в продължение на три седмици, са докладвали само, че няма признаци древната арка да е била активирана, въпреки съобщенията на неколцина рибари от платформата за ярки проблясъци през онази нощ. Инженерите също докладват, че няма начин да се проникне в древната, построена от Техноцентъра арка, нито пък да се каже къде може да се е прехвърлил някой през нея.
— Същото като на Ренесанс В, — казва Грегориъс. — Но поне получихте някаква представа кой е помогнал на момичето да избяга.
— Вероятно — съгласява се де Соя.
— Изминал е дълъг път, за да умре тук — продължава сержантът.
Отец-капитан де Соя се отпуска на стола си и пита:
— Наистина ли е умрял тук, сержант?
Грегориъс не може да отговори.
— Мисля, че свършихме работата си на Mare Infinitum — казва де Соя. — Или поне ще свършим след ден-два.
Сержантът кимва. През дългата редица прозорци тук, в кабинета на директора, той може да види яркия блясък, който предшества изгрева на луните.
— Сега накъде, капитане? Обратно към стария ред на претърсване ли?
Де Соя също гледа на изток и чака гигантският оранжев диск да се появи над притъмнелия хоризонт.
— Не съм сигурен, сержант. Хайде да оправим нещата тук, да предадем капитан Пауъл на мирското правосъдие в Орбита седем и да позагладим перушината на епископ Меландриано…
— Ако можем — казва сержант Грегориъс.
— Ако можем — съгласява се де Соя. — После ще изразим почитанието си на архиепископ Кели, ще се върнем на „Рафаил“ и ще решим къде да се прехвърлим. Може би е време да разработим някаква хипотеза за това накъде се е насочило това дете и да се опитаме да стигнем първи там, а не просто да следваме обиколката на „Рафаил“
— Да, сър — казва Грегориъс, отдава чест, тръгва до вратата и за миг се поколебава. — А вие наистина ли имате хипотеза, сър? Основана само на няколкото неща, които сме намерили тук?
Де Соя гледа изгрева на трите луни и не се обръща към сержанта. Казва единствено:
— Навярно. Само навярно.
36.
Наблегнахме на коловете и спряхме движението на сала напред преди да се разбие в ледената стена. Сега бяхме запалили всичките си фенери — електрическите лампи хвърляха лъчите си към студения мрак на ледената пещера. От черната вода се надигаше мъгла и увисваше под назъбения таван като зловещи духове на удавници. Кристални ръбове пречупваха и отразяваха лъчите на слабата светлина, правейки заобикалящия ни мрак още по-дълбок.
— Защо реката е още течна? — попита Енея, като стисна длани под мишниците си и затропа с крака. Беше се навлякла с всички дрехи, които носеше, но това не бе достатъчно. Студът беше ужасен.