— Знам — сухо отвърна тя. — Но не беше толкова лошо, когато бях дете на Хиперион. — Момичето погледна към черната вода, която се плискаше в сала, после вдигна очи към ледените сталактити. — Чудя се защо са си направили целия този труд. Само за да имат в маршрута си няколко километра ледена пещера ли?
— Точно това е странното — казах аз и кимнах към малкия пътеводител. — Тук пише, че основната атракция е възможността да се види арктически дух. Но духовете… поне според онова, което съм чувал от ловците… не си пробиват дупки в леда. Те живеят на повърхността.
— Значи някога това не е било пещера…
— Мисля, че не — потвърди А. Бетик и посочи ледения раван на петнайсет метра над нас. — Опитът за тераформиране в онези дни се е съсредоточил върху създаването ва достатъчна температура и повърхностно налягане в някои ниски райони, което да позволи преминаването на Състоящата се предимно от въглероден двуокис и кислород атмосфера от замръзнало в газообразно състояние.
— Успели ли са? — попита момичето.
— В ограничени райони — отвърна андроидът. — Предполагам, че в дните, когато туристите по Тетида са минавали през този къс участък, той е бил съвсем открит. Или би трябвало да кажа открит, освен сдържащото поле, което спомагало за задържането на атмосферата вътре и на по-суровите климатични условия вън. Смея да кажа, че тези полета са изчезнали.
— А ние сме заключени под масата на онова, което туристите някога са дишали — допълних аз. Погледнах към тавана и после към плазмената пушка. — Колко ли дебел може да е този…
— Най-вероятно поне неколкостотин метра — отвърна А. Бетик. — Навярно вертикален километър от лед. Както разбрах, такава е била дебелината на атмосферното заледяване право на север от тераформираните райони.
— Знаеш много за това място — казах аз.
— Напротив, сър — възрази андроидът. — Вече напълно изчерапхме познанията ми за екологията, геологията и историята на Сол Дракони Септем.
— Можем да попитаме инфотерма — предложих аз и кимнах към раницата си, където вече държах гривната. Тримата разменихме погледи.
— Нее — провлачи Енея.
— Съгласен съм — отвърна А. Бетик.
— Може би по-късно — заключих аз, макар да признавам, че още докато изричах думите, си мислех за някои от нещата, които би трябвало да настоя да вземем от ЕВА-шкафа: костюмите за неблагоприятни условия, които имаха мощни нагреватели, аквалангите, дори някой космически костюм би бил за предпочитане в сравнение с недостатъчното облекло, в което сега треперехме.
— Мислех си да стрелям по тавана и да се опитам да го пробия — казах аз, — но рискът да се срути върху нас изглежда по-голям от възможността да се измъкнем оттам.
А. Бетик кимна. Беше нахлупил на главата си странна вълнена шапка с дълги наушници. Иначе слабият на вид андроид сега изглеждаше направо дебел с всичките си пластове дрехи.
— В чантата за експлозиви имате малко пластичен взрив, господин Ендимион.
— Да. Тъкмо си мислех за това. Останало е достатъчно за пет-шест средно големи заряда… но имам само четири детонатора. Така че можем да се опитаме да взривим тавана, стените или онази ледена стена, която препречва пътя ни. Но само с четири взрива.
Треперещата малка мадона погледна към мен.
— Къде си се учил да работиш с експлозиви, Рол? В хиперионската планетарна гвардия ли?
— Първоначално — отвърнах аз. — Но наистина се научих как да използвам старомодния пластичен експлозив, докато разчиствах дънери и камъни на работа при Аврол Хюм, когато оформяхме именията в Клюна… — Изправих се, разбрал, че е твърде студено да седя неподвижно прекалено дълго. — Можем да опитаме да тръгнем срещу течението — казах аз, като затропах с крака и започнах да свивам пръстите си.
Енея се намръщи.
— Следващите работещи телепортатори са винаги по течението на реката…
— Наистина — съгласих се аз, — но може би срещу течението има изход. Ще се постоплим, ще се измъкнем от тази пещера, ще открием място, където да поостанем малко, и после ще се тревожим за преминаването през следващия портал.
Енея кимна.
— Добра идея, сър — рече андроидът и се насочи към пръта от дясната страна на сала.
Преди да се оттласнем, оправих предната мачта — отрязах около метър от нея, така че да не се блъска в най-долните сталактити — и закачих на нея фенер. Нагласихме по още една лампа във всеки ъгъл на сала и се отблъснахме срещу течението. Светлината ни обгръщаше като бледожълт ореол в замръзващата мъгла.