На четирийсет и първия метър отново изплувах на повърхността. Отначало се страхувах, че това просто е друга цепнатина, но когато насочих лазерното фенерче, червеният лъч освети пространство, по-дълго и по-широко от онова, в което бях оставил сала. Бяхме обсъждали и решили, че няма да взривим експлозивите, ако видя края на евентуалното втoро празно пространство, но когато спуснах лъча по дължината на черната река и осветих същата мъгла и сталактити, открих, че реката — широка на това място трийсетина метра — завива и се скрива от поглед неколкостотин метра нататък. Тук също нямаше брегове или тунели, но поне изглеждаше, че реката продължава напред.
Исках да видя как продължава реката след завоя, но нито имах достатъчно въже, нито телесна топлина, така че задъхано казах:
— Изтеглете ме!
През следващите две минути се държах — или поне се опитвах да се държа, тъй като вече не можех да движа ръцете си, — докато андроидът ме теглеше срещу ужасното течение, като от време на време спираше и аз се отпусках по гръб, за да подишам в ледения въздух на цепнатините. После черното препускане отново започваше. А. Бетик наистина беше невероятно силен.
Когато видях сиянието на фенерите и фигурите на двамата ми навели се към мен спътници, вече нямах сила да вдигна ръце, за да се кача на сала. А. Бетик ме подхвана под мишниците и ме изтегли от водата. Енея грабна краката ми, от които се стичаше вода, и двамата ме отнесоха на кърмата. Признавам, че това напомни на замъгления ми мозък за католическата черква, в която от време на време спирахме — намираше се в Латмос, градче в северната част на полетата, от което се снабдявахме с храна и прости пастирски стоки — и за една от големите религиозни картини на южната й стена, представяща свалянето на Христос от кръста: един от учениците му го е подхванал под отпуснатите ръце, а Дева Мария държи босите му осакатени крака.
„Недей да се ласкаеш така“ — донесе се сред мъглата неканената мисъл. Говореше с гласа на Енея.
Отнесоха ме до превърналата се в скреж палатка, където върху двата спални чувала и едно тънко килимче ме очакваше термоодеялото. Нагревателният куб грееше наблизо. А. Бетик свали подгизналото ми бельо, раницата и комуникатора, изключи лазерното фенерче, внимателно го прибра в раницата ми, зави ме в термоодеялото, натика ме в горния спален чувал и отвори един от медицинските пакети. Като залепи биомониторните контакти за гърдите ми, вътрешната страна на бедрото, лявата ми китка и слепоочието ми, той погледна датчиците за миг и после ми инжектира ампула адренонитроталин, както бяхме планирали.
Беше ми толкова студено, че дори не треперех. Съзнанието бе тънка нишка, свързваща ме със светлината, и трептеше на студения вятър, който вееше в мен.
А. Бетик се наведе към мен и попита:
— Господин Ендимион, поставени ли са зарядите? Успях да кимна. Това беше единственото, което можех да направя.
Енея застана на колене до мен. После се обърна към А. Бетик:
— Аз ще го гледам. Ти ни измъкни оттук.
Андроидът излезе от палатката, за да ни оттласне от ледената стена и да ни придвижи срещу течението. След толкова усилия да ме извлече срещу течението, не можех да повярвам, че може да избута целия сал на необходимото разстояние.
Бях много, много далеч, когато мъгляво усетих тялото до мен. Детето Енея се бе промъкнало под термоодеялото и лежеше до мен в спалния чувал. Отначало топлината на слабото й тяло не проникна през пластовете вечен лед, които ме изпълваха, но усещах дъха й и ръбестите й лакти и колене.
„Не, не — помислих. — Аз съм закрилникът тук… силният, който се е наел да те спаси.“ Ледената дрямка не ми позволи да го кажа на глас.
Не помня дали ме прегърна. Знам, че вече бях безчувствен като замръзнал пън.
Постепенно започнах да усещам топлината на дребничкото й тяло. Бе едва доловима, но кожата ми започна да изтръпва от болезнените иглички, забиващи се там, където течеше към мен. Искаше ми се да мога да говоря, само за да й кажа да се отмести, за да мога да подремна в безсилен покой.
Малко по-късно — може да е било след петнайсет минути или два часа — А. Бетик се върна в палатката. Бях достатъчно в съзнание, за да разбера, че андроидът е изпълнил плана ни: да „закотви“ сала с допълнителните прътове и кормилния кол някъде в тясната горна половина на ледената пещера под видимата част на телепортала. Предполагахме, че когато зарядите се взривят, металната арка може да ни защити от свличания на лед.