Выбрать главу

„Взриви зарядите“ — исках да му кажа. Вместо да включи комуникаторния канал обаче, андроидът се съблече по шорти и пропълзя под термоодеялото при момичето и мен.

Трябва да е било комично — поне за вас може да звучи комично, докато четете тези редове, — но нищо в живота ми не ме е трогвало толкова дълбоко, колкото тази постъпка, това споделяне на топлина от двамата ми спътници. Не се бях трогнал толкова дори когато смело и безразсъдно ме бяха спасили в лилавото море. Лежахме тримата — Енея от лявата ми страна, прегърнала ме с лявата си ръка, А. Бетик отдясно, свил се на топка от студа, който проникваше под края на термоодеялото; След няколко минути щях да заплача от болката, предизвикана от възстановилото ми се кръвообращение, от агонията на размразяващата се плът, но в този момент плачех от съкровения дар на топлотата им, докато топлината на живота течеше от детето и синьокожия мъж, течеше от тяхната кръв и плът към моята.

Сега, когато разказвам за това, плача.

Не мога да кажа колко дълго сме останали така. Никога не ги попитах и те никога не споменаха за това. Трябва да е било поне час. На мен ми се струваше цял живот от топлина, болка и смайваща радост от връщането на живота.

Постепенно започнах да треперя, после леко да се разтърсвам и накрая яростно се тресях, сякаш имах гърчове. Приятелите ми ме хванаха и не ми дадоха да избягам от топлината. Мисля, че в този момент Енея също плачеше, макар никога да не я попитах, а по-късно момичето никога не говореше за това.

Накрая, след като болката и конвулсиите общо взето преминаха, А. Бетик се измъкна изпод общата ни завивка, консултира се с медицинския пакет и тихо каза на детето:

— Всичко е в границите на зеленото. Няма сериозни измръзвания. Никакви трайни увреждания.

Енея се изплъзна изпод одеялото и ми помогна да седна, като постави две от покритите със скреж раници зад гърба и главата ми. Кипна вода върху куба, напълни чаши с вдигащ пара чай и поднесе една от тях към устните ми. Вече можех да движа ръцете си, дори да свивам пръстите си, но болката бе прекалено силна, за да мога да държа нещо.

— Господин ЕНДИМИОН — приклекнал точно пред палатката, рече А. Бетик, — готов съм да излъча детонационния код.

Кимнах.

— Може да има падащи отломки — добави той. Отново кимнах. Вече бяхме обсъждали тази опасност. Насочените заряди би трябвало да разбият само ледената стена пред нас, но последвалите сеизмични вибрации в леда спокойно можеха да стоварят около нас целия глетчер от замръзнала атмосфера, като потопят сала и ни затрупат там. Бяхме преценили, че рискът си струва. Кимнах за трети път, за да му дам знак да действа.

Звукът от експлозията беше по-приглушен, отколкото очаквах, далеч по-слаб от съпътстващия го тътен на ледени блокове и сталактити и бясното вълнение на самата река. За секунда си помислих, че ще се издигнем и разбием в тавана на пещерата, докато вълна след вълна от задвижената от налягането и изместването на леда речна вода бушуваше под сала.

После вълнението и тътенът се успокоиха. Бясното подмятане беше счупило кормилния ни прът, бе откъснало един от страничните колове, беше ни изкарало от безопасното ни убежище и сега се носехме по течението към ледената стена.

Натам, където преди бе ледената стена.

Зарядите бяха свършили работата си точно, както го бяхме планирали.: дупката, отворена от тях, бе ниска и назъбена, но след като я осветихме с лазерното фенерче се оказа, че води право към канала зад стената. Енея ликуваше. А. Бетик ме потупа по гърба. Срамувам се да призная, но отново заплаках.

Победата ни не беше толкова лесна, колкото ни се стори отначало. Паднали ледени блокове и оцелели колони от лед все още запречваха части от прохода и дори след като първоначалният напор на леда към пробива се забави малко, това означаваше тежко напредване и чести спирания, докато А. Бетик разбие с брадвата ледените препятствия.

А после пред нас се изпречи втора ледена стена.

39.

Главният център за разпити на Светата инквизиция на Пацем не е на територията на Ватикана, а в огромна купчина камъни, наречена замък Сант Анджело, масивна кръгла крепост, започната през 135 г. сл. Хр. като гробница на Адриан18 свързана през 271 г. сл. Хр. със стената на Аврелиан19, за да се превърне в най-важния бастион в Рим и в една от малкото римски сгради, преместени заедно с Ватикана, когато Църквата евакуирала канцелариите си от Старата Земя през последните дни преди попадането на планетата в лакомата черна дупка. Замъкът — всъщност коничен монолит с крепостна стена — станал важен за Църквата по време на чумата от 587 г. сл. Хр., когато Григорий Велики, водейки молитвена процесия, умоляваща Господ да сложи край на чумата, имал видение на архангел Михаил на върха на гробницата. По-късно замъкът Сант Анджело подслонявал папите от разгневените тълпи, предлагал усойните си килии и помещения за мъчения на такива отявлени врагове на Църквата като Бенвенуто Челини и през близо трите хилядолетия на съществуването си доказал непоклатимостта си и от варварски нашествия, и от ядрени експлозии. Сега той стои като ниска сива планина в центъра на единствената открита земя, останала в оживения триъгълник от магистрали, сгради и административни центрове между Ватикана, административната столица на Мира и космодрума.

вернуться

18

Публий Елий Адриан (76–138 г.) — римски император. — Б.пр.

вернуться

19

Лупий Домиций Аврелиан (212–275) — римски император. — Б.пр.