О.К. ДЕ СОЯ: Лейтенант Белиъс е паднал в океана преди това и все пак по Хокинговото килимче бяха открити неговата кръв и фрагменти от тъкан. По Хокинговото килимче беше открита съвсем малко кръв, идентифицирана като идентична с ДНК-модела на Рол Ендимион. Моята хипотеза е, че Ендимион или се е опитал да спаси лейтенант Белиъс от морето, или някак си е бил изненадан от него, двамата са се били върху килимчето, истинският заподозрян — Рол Ендимион — е бил ранен и е паднал от килимчето преди стражите да започнат да стрелят. Смятам, че от игления обстрел е загинал лейтенант Белиъс.
ИНКВИЗИТОР: Има ли отец-капитанът някакви доказателства освен кръвта и тъканните проби, които също толкова спокойно могат да се дължат на това, че Рол Ендимион е спрял за достатъчно време, за да убие лейтенант Белиъс?
О.К. ДЕ СОЯ: Не.
ИНКВИЗИТОР: Отец-капитанът да продължи.
О.К. ДЕ СОЯ: Другата причина, поради която заподозрях връзката с прокудените, беше Хокинговото килимче. Съдебните изследвания показват, че е много старо — навярно достатъчно, че да е прочутото килимче, използвано от Мерин Аспик и Сайри на планетата Мауи-обетована. Отново се появява връзка с хиперионското поклонничество и историите, предадени в „Песните“ на Силенъс.
ИНКВИЗИТОР: Отец-капитанът да продължи.
О.К. ДЕ СОЯ: Това е всичко. Мислех, че бихме могли да се доберем до Хеброн, без да се сблъскваме с рояка на прокудените. Те често изоставят системите, които са спечелили в битка. Очевидно този път предчувствието ми се е оказало грешно. То струва живота на копиеносец Ретиг. Дълбоко и искрено съжалявам за това.
ИНКВИЗИТОР: Значи отец-капитанът твърди, че разследванията, които е провел на такава стойност и които са донесли такива страдания и срам на епископ Меландриано, са били успешни, защото е изглеждало, че се открива някаква връзка с поемата, наречена „Cantos“, която на свой ред представлява слаба връзка с прокудените?
О.К. ДЕ СОЯ: Общо взето… да.
ИНКВИЗИТОР: Съзнава ли отец-капитанът, че поемата, наречена „Cantos“, повече от век и половина е в Показалеца на забранените книги?
О.К. ДЕ СОЯ: Да.
ИНКВИЗИТОР: Признава ли той, че е чел тази книга?
О.К. ДЕ СОЯ: Да.
ИНКВИЗИТОР: Спомня ли си той наказанието, което налага Обществото на Иисус за съзнателно нарушаване на Показалеца на забранените книги?
О.К. ДЕ СОЯ: Да. Изгонване от Обществото.
ИНКВИЗИТОР: А спомня ли си той максималното наказание, налагано от Църковния канон за Мира и Справедливостта на онези в Тялото Христово, които съзнателно нарушават ограниченията, изложени в Показалеца на забранените книги?
О.К. ДЕ СОЯ: Отлъчване.
ИНКВИЗИТОР: Отец-капитанът е свободен да се върне във ватиканската квартира на легионерите на Христос и е помолен да остане там, докато не бъде повикан отново за нови показания пред присъстващите тук или докато не получи други заповеди. Ние заклеваме, задължаваме и обвързваме нашия брат во Христе; с властта на Светата католическа и апостолическа римска църква те принуждаваме и от името Христово.
О.К. ДЕ СОЯ: Благодаря ви, високопочитаеми кардинали инквизитори. Ще чакам да ме повикате.
40.
Прекарахме с читчатуките три седмици на тяхната ледена планета Сол Дракони Септем и през това време почивахме, възстановявахме се, бродехме заедно с тях по ледените тунели на замръзналата им атмосфера, научихме няколко думи и изрази на трудния им език, посетихме отец Главк в погребания под леда град, преследвахме и бяхме преследвани от арктически духове и направихме онова последно, ужасно пътуване по течението на реката.
Но аз изпреварвам събитията. Лесно е да го сторя, да скоча напред, особено когато вероятността да погълна цианида нараства с всяко следващо вдишване. Но стига:
тази история ще свърши внезапно заедно с мен, не по-рано, и едва ли има значение дали ще е тук, там или по средата. Ще разказвам така, все едно че ще мога да я довърша докрай.
Първата ни среща с читчатуките едва не завърши трагично и за двете страни. Стояхме на сала пред втората ледена стена, когато отнякъде се появиха съвсем слаби светлини и после се показаха някакви фигури. Включих фенера си и мътно-студеният му лъч освети ужасяваща гледка: три-четири големи звяра — бяла козина, черни лапи с дължината на ръката ми, бели зъби, които бяха още по-дълги, червеникави пламтящи очи…
— Не стреляй! — извика Енея. — Това са хора!
И тогава видях бледите лица в зъбатите пасти на арктическите духове — широки лица с къси сбърчени носове, светли почти като на албиноси, но прекалено човешки на вид, както и очите, които проблясваха към нас.