Читчатуките бяха набити и мускулести — добре адаптирани към жестоката гравитация от 1.7 g на Сол Дракони Септем — и изглеждаха още по-набити и силни в пластовете кожи от духове, с които се бяха обвили. Скоро щяхме да научим, че всеки от тях носи предната половина от кожата на животното, включително главата, така че черните лапи висяха под ръцете им, а зъбите покриваха лицата им. Научихме също, че черните очни лещи на духа, които позволяват на чудовищата да виждат в почти пълния мрак, продължават да функционират и след убиването на звяра. Всичко, с което бяха облечени и носеха читчатуките, идваше от духовете: кестени копия, ремъци, направени от червата и сухожилията на духа, водни торби от вътрешностите му, нощници и рогозки, дори двата артефакта, които носеха със себе си — подобните им на митри мангали, направени от кости на духове, носени върху ремъци, в които тлееха осветяващите пътя им въглени, и по-сложното костено огнище и комин, с които стопяваха леда на вода над мангала. Едва по-късно научихме, че и без това широките им тела изглеждат още по-широки и тромави поради водните торби, които носеха под дрехите си, използвайки телесната си топлина, за да държат водата течна.
Вцепеняването сигурно продължи цяла минута, преди Енея да пристъпи напред от наша страна, а читчатукът, когото по-късно познавахме като Кучиат, пристъпи към нас. Първи заговори Кучиат — порой от дрезгави звуци, които напомняха на ледени шушулки, разбиващи се в твърда повърхност.
— Съжалявам — рече Енея, — Не разбирам. Погледнах А. Бетик.
— Можеш ли да разпознаеш този диалект? — Хегемонийският английски беше стандартен от толкова векове, че се смаях да чуя думи, които не ми говореха нищо. Дори три века след Падането, според чуждопланетяните, които бяха минавали през Хиперион, повечето планетарни и регионални диалекти все още били разбираеми.
— Не — отвърна андроидът. — Господин ЕНДИМИОН, ако мога да предложа… инфотермът…
Кимнах и извадих гривната от раницата си. Читчатуките предпазливо наблюдаваха, продължаваха да разговарят помежду си и бяха готови да реагират в случай, че извадя оръжие.
— Активиран съм и очаквам вашите въпроси или команди — изцвъртя покритата със скреж гривна.
— Слушай — казах аз, когато Кучиат заговори отново.
— Кажи ми дали можеш да преведеш това.
Облеченият в кожа на дух воин произнесе кратка, дрезгава реч.
— Е? — попитах инфотерма.
— Този език или диалект не ми е познат — съобщи гласът на кораба от гривната. — Познавам няколко езика от Старата Земя, включително дохегемонийски английски, немски, френски, холандски, японски…
— Няма значение — прекъснах го аз. Чйтчатуките гледаха към бъбрещия инфотерм, но в тъмните им очи, нямаше страх или суеверие — само любопитство.
— Бих предложил — продължи инфотермът — да ме оставите активиран в продължение на няколко седмици или месеци, докато започна да говоря на този език. После мога да събера база данни, от които да съставя прост речник. Може би е препоръчително също…
— Благодаря ти — казах аз и го изключих. Енея пристъпи към Кучиат и със знаци му показа, че ни е студено и сме уморени. Тя направи жестове за храна, дърпане на одеяло над нас и спане.
Кучиат изсумтя, обърна се към другите и след кратък разговор с тях ни направи знак да ги последваме.
Те бяха щедри хора. Дадоха ни широки роби от духове, одеяла от духове, бульон от дух, затоплен върху малкия им мангал, вода от затоплените от телата им торби и доверието си. Читчатуките, както скоро научихме, не воюваха помежду си. Мисълта да убият друг човек им беше чужда. Като цяло читчатуките — местни, които се бяха адаптирали към леда в продължение почти на хиляда години — бяха единствените оцелели от Падането, вирусите и духовете. Те взимаха всичко, което им трябваше, от чудовищните духове, а храната на духовете — от онова, което успяхме да разберем — зависеше единствено от читчатуките. Всички други форми на живот — винаги периферни — бяха паднали под прага на оцеляването след Падането и провала на тераформирането.
Прекарахме първите си два дни с тях в спане, ядене и опити за общуване. Читчатуките нямаха постоянни селища в леда: те спяха по няколко часа, сгъваха робите си и продължаваха напред през лабиринта от тунели. Когато топяха лед на вода — единствената употреба на огън, тъй като въглените не бяха достатъчни, за да ги топлят, и те ядяха месото сурово — те закачаха мангала на ледения таван с три ремъка от сухожилия на дух, така че да не оставят стопени следи в леда.