Племето, групата, кланът — наречете ги както желаете — се състоеше от двайсет и трима души и отначало не можех да разбера дали сред тях има жени. Читчатуките, изглежда, носеха робите си непрекъснато, само ги повдигаха, за да не ги изцапат, когато ходеха по малка или голяма нужда в някоя от ледените цепнатини. Уверихме се, че в групата има жени, едва когато видяхме жената на име Чатчия да се съвкупява с Кучиат през третия ни период за сън.
Докато през следващите два дни вървяхме с тях във вечния сумрак на тунелите, ние бавно започнахме да научаваме лицата и имената им. Вождът Кучиат беше — въпреки строгия си глас — нежен човек, който се усмихваше и с тънките си устни, и с черните си очи, Чиаку, вторият по старшинство, бе най-високият в групата и носеше роба от дух с кърваво петно, което, както разбрахме по-късно, беше почетен белег. Айчакут бе гневливият, който често ни се мръщеше и винаги се държеше на разстояние.
Кучту бе нещо като лечител и работата му беше да обикаля ледената ниша или тунел, където спяхме, мърморейки заклинания и сваляйки ръкавиците си от кожа на дух, за да допре голите си длани до леда. Аз предположих, че гони лоши духове. Енея иронично възрази, че може би просто върши същото като нас — опитва се да намери изход от този леден лабиринт.
Чичтику беше носителят на огъня и очевидно се гордееше, че е постигнал тази чест. Въглените оставаха мистерия за нас — те продължаваха да тлеят и да отделят топлина и светлина в продължение на дни и седмици, макар че никога не ги подновяваха. Едва когато се срещнахме с отец Главк, успяхме да разгадаем тази загадка.
Салът ни за тях бе истинско чудо. Възбудата им бе очевидна и аз разбрах, че за едно общество, в което единственият източник на строителен материал, оръжие и облекло произхожда от едно-единствено животно — при това изкусен хищник, — салът трябва да е безценно съкровище от суровини.
Отначало се чудех защо не ни убиха, за да вземат това богатство, но после разбрах, че са честен народ и дори алчността не може да промени възгледа им, че всички хора са съюзници, точно както всички духове са врагове и плячка.
Енея успя да им обясни за нашето плаване по течението на реката през арката и когато я разбраха, те възбудено заговориха помежду си. После Кучиат пристъпи напред и заповтаря думата „главк“, като ни канеше настоятелно да вървим нанякъде. Съгласихме се.
И така, увити в роби от кожа на дух, с гърбове, превити под тежестта на раниците и изтощителната гравитация, с крака, стържещи по твърдия като скала лед, ние се отправихме към. погребания в леда град, за да се срещнем със свещеника.
41.
Призовката, която най-сетне освобождава отец-капитан де Соя от фактически домашен арест в квартирата на легионерите на Христос, е пратена не от Светата инквизиция, а лично от монсиньор Лукас Оди, заместник на министъра на външните работи Негово високопреосвещенство Саймън Аугустино кардинал Лурдъсами.
Разходката в града и през ватиканските градини поразява де Соя. Всичко, което вижда и чува — бледосините небеса на Пацем, пърхането на птичките в крушовите овошки, тихите удари на камбаните за вечерня — го изпълва с толкова силно вълнение, че той с усилие сдържа сълзите си. Докато вървят, монсиньор Оди бъбри за какво ли не.
Излизат от градината и се качват на един от външните асансьори, който се издига към галериите на ватиканския дворец. Швейцарски гвардейци, бляскави в своите древни униформи на червени, сини и оранжеви райета, застават мирно, когато двамата влизат и после излизат от телената клетка на асансьора. Войниците тук носят дълги копия, но де Соя знае, че те могат да се използват и като пулсови пушки.
— Спомняте си, че по време на първото си възкресение Негово светейшество реши да заеме този етаж поради пристрастията си към своя съименник Юлий Втори — казва монсиньор Оди и леко замахва с ръка към дългия коридор.
— Да — отвръща де Соя. Сърцето му бие бясно. Папа Юлий II — прочутият папа-воин, поръчал живописването на Сикстинската капела по време на управлението си от 1503 до 1513 г. сл. Хр., първи е живял в тези стаи. Новият папа Юлий — през всичките си прераждания от Юлий VI до Юлий XIV — е живял и управлявал тук почти двайсет и седем пъти по-дълго. Определено не е възможно да отива на среща със Светия отец! Когато тръгват по дългия коридор, де Соя успява да запази външно спокойствие, но дланите му са потни и дишането му е ускорено.
— Ще се срещнем с министъра, разбира се — казва Оди и се усмихва, — но ако не сте виждали папските апартаменти, разходката ще ви хареса. Негово светейшество има среща с Междузвездния синод на епископите в по-малката зала на сграда Нерви и ще отсъства цял ден.