— Епископ Меландриано е крадец, Ваше високопреосвещенство.
Приятните очи на Лурдъсами рязко поглеждат към монсиньор Оди и после се връщат към лицето на отец-капитана.
— Да, да, Фредерико. Знаем това. Знаем го от известно време насам. Ще дойде и редът на добрия епископ от далечния му плаващ град на онзи воден свят да се изправи пред кардиналите от Инквизицията, бъди сигурен в това. Бъди сигурен също, че в неговия случай препоръките няма да са толкова снизходителни. — Кардиналът се отпуска назад на стола с високата облегалка. Старото дърво проскърцва. — Но сега трябва да разговаряме за други неща, синко. Готов ли си да подновиш мисията си?
— Да, Ваше високопреосвещенство. — Де Соя е изненадан от бързината и искреността на отговора си. До този момент си е мислил, че би било най-добре тази част от живота и службата му да е приключила.
Изражението на кардинал Лурдъсами става по-сериозно. Огромните челюсти като че ли се стискат по-твърдо.
— Отлично. А сега, разбрах, че един от войниците ти е загинал по време на експедицията на Хеброн.
— Инцидент по време на възкресение, Ваше високопреосвещенство — отвръща де Соя. Лурдъсами поклаща глава.
— Ужасно. Ужасно.
— Копиеносец Ретиг — прибавя отец-капитан де Соя, като чувства, че трябва да изрече името на мъжа. — Беше добър войник.
Малките очички на кардинала проблесват, сякаш от сълзи. Той поглежда право към де Соя и казва:
— Ще се погрижат за родителите и сестра му. Копиеносец Ретиг имаше брат, който е повишен в чин отец-командир на Бреша. Знаехте ли това, синко?
— Не, Ваше високопреосвещенство — отвръща де Соя.
— Огромна загуба. — Кардиналът въздъхва и поставя закръглената си ръка върху празния плот на бюрото. Йезуитът вижда трапчинките по опакото на дланта му и гледа към нея, сякаш е отделно същество, някакво безгръбначно създание от морето.
— Фредерико — изтътва. Лурдъсами, — имаме предложение за човек, който да попълни овакантеното след смъртта на копиеносец Ретиг място на кораба ти. Но първо трябва да обсъдим причината за тази мисия. Знаеш ли защо трябва да намерим и задържим това малко момиче?
Де Соя се изпъва на стола си.
— Ваше високопреосвещенство ми обясни, че момичето е дете на мерзък киборг — отвръща той. — Че представлява заплаха за самата Църква. Че е много вероятно да е агент на ИИ Техноцентър.
Лурдъсами кимва.
— Съвсем вярно, Фредерико. Съвсем вярно. Но не ти казахме как точно заплашва… не само Църквата и Мира, но и цялото човечество. Ако ще те пращаме обратно на тази мисия, синко, имаш правото да знаеш.
42.
Пътуването по ледените тунели до отец Главк и погребания град ни отне малко повече от един ден, но през това време имаше три кратки периода за сън и самото пътуване — мрак, студ, тесни проходи в леда — щеше да е напълно безинтересно, ако духът не беше отнесъл един от групата ни.
Както във всички действителни случаи на насилие, това се случи прекалено бързо, за да успеем да го видим. С Енея и андроида се влачехме зад напредващите в колона по един читчатуки, когато ненадейно избухна експлозия от лед и движения — аз замръзнах, като си помислих, че се е взривила мина — и облечената в роба фигура на двама души разстояние пред Енея изчезна дори без да извика.
Все още бях замръзнал, стиснал плазмената пушка — в момента безполезна, тъй като предпазителят беше вдигнат, когато най-близкият читчатук започна да вие от ярост и безпомощност, а двамата ловци до него се хвърлиха по новия коридор, отворил се там, където допреди секунда бе имало само стена.
Читчатуките продължиха да вият, дори след като преследвачите се върнаха с празни ръце. Разбрах, че не са видели нито духа, нито жертвата му, с изключение на кръв, разкъсана на парчета роба и кутрето от дясната й ръка. Кучту, онзи, когото смятахме за лечител, коленичи, целуна откъснатия пръст, прокара костения си нож по ръката си, докато собствената му кръв не закапа по кървавото кутре, и после внимателно, почти благоговейно го прибра в кожената си торба. Воят незабавно престана. Чиаку — високият мъж с оцапана с кръв роба, който вече беше повторно оцапан с кръв, тъй като бе един от втурналите се надолу по шахтата — се обърна към нас и сериозно заговори, докато другите нарамиха раници, отпуснаха копията си отстрани и възобновиха пътуването.
Докато продължавахме по ледения тунел, не можах да се въздържа и погледнах назад. Знаех, че животните обитават повърхността и слизат долу главно, за да ловуват, и досега не бях нервен. Но сега самият лед на пода ми се струваше коварен, виждах ледените ръбове и гребени на стените и таваните единствено като ловно прикритие на следващия дух. Открих, че се опитвам да вървя леко, сякаш това щеше да ме предпази от пропадането през шахтата, където чакаше звярът убиец. На Сол Дракони Септем не бе лесно да се стъпва леко.