Старецът бавно поклати глава.
— Не, не… в никакъв случай машина. И в никакъв случай неизбежна. Ако идването на Христос ни е научило на нещо, това е, че нищо не е неизбежно. Резултатът винаги е съмнителен. Решенията за светлина или мрак винаги зависят от нас — от нас и от всяко съзнателно същество.
— Но Тейлхард е смятал, че съзнанието и състраданието ще победят? — рече Енея.
Отец Главк махна с костеливата си ръка към шкафа с книги зад нея.
— Там би трябвало да има една книга… на третата лавица… вътре има синя отметка, когато я видях за последен път преди трийсетина години. Видя ли я?
— „Дневниците, тетрадките и кореспонденцията на Теяр дьо Шарден“? — попита Енея.
— Да, да. Отвори я там, където е отметката. Виждаш ли откъса, който съм коментирал? Това е едно от последните неща, които старите ми очи видяха преди мракът да ме погълне…
— Записките от 12 декември 1919 година ли? — рече Енея.
— Да. Прочети ги, моля те.
Енея приближи книгата до светлината на огъня.
— „Отбележете това добре — прочете тя. — Аз не приписвам определена и абсолютна стойност на различните неща, създадени от човека. Смятам, че те ще изчезнат, Ще се претопят в ново цяло, което все още не могат да разберат. В същото време признавам, че те имат същностна временна роля — че са необходими, неизбежни фази, през които ние (ние или расата) трябва да преминем в хода на метаморфозата си. Онова, което харесвам в тях, не е конкретната им форма, а тяхната функция, която е да изградят по някакъв тайнствен начин първото обожествимо нещо — и после, по милостта на Христос, който просветли нашите усилия, нещо божествено.“
Последва миг на мълчание, нарушавано единствено от тихото съскане на горивните топчета в огъня и прашенето и стоновете на десетките милиони тонове лед над и около нас. Накрая отец Главк каза:
— В очите на настоящия папа тази надежда представлява ереста на Тейлхард. Вярата в тази надежда беше най-големият ми грях. Това — той посочи към външната стена, където ледът и мракът притискаха стъклото, — това е моето наказание.
В продължение на още един миг никой от нас не каза нищо.
Отец Главк се засмя и постави костеливите си ръце върху коленете си.
— Но майка ми ме научи, че там, където има приятели, храна и разговори, не съществува наказание или болка. А ние имаме всичко това. Господин Бетик! Казвам „господин“, защото твоята буква „А“ не ти прави чест. Тя те отделя от човечеството като измамно измисля измамни категории. Господин Бетик!
— Да, господине?
— Ще направиш ли на стареца услугата да отидеш в кухнята и да донесеш кафето, което би трябвало вече да е готово? Аз ще се погрижа за задушеното и хляба, които вече се подгряват. Господин ЕНДИМИОН?
— Да, отче?
— Бихте ли слезли до избата, за да изберете най-доброто вино, което имаме?
Усмихнах се, като знаех, че старият свещеник не може да ме види.
— И колко етажа трябва да извървя, докато намеря избата, отче? Не петдесет и девет, надявам се? Зъбите на стареца проблеснаха през брадата му.
— Аз пия вино с всяко хранене, синко, така че щях да съм в много по-добра физическа форма, ако случаят беше такъв. Не, какъвто съм си стар мързеливец, аз държа виното в килера един етаж по-долу. До стълбището.
— Ще го намеря — казах аз.
— Ще подредя масата — рече Енея. — А утре вечер ще сготвя аз.
Всички се пръснахме по задачите си.
45.
„Рафаил“ се прехвърля в системата на Сол Дракони. Обратно на обясненията, получени от отец-капитан де Соя и другите, които пътуват на архангелския кораб, неговият двигателен механизъм не е модификация на древния Хокингов двигател, преодолял бариерата на скоростта на светлината още преди Хеджира. Двигателят на „Рафаил“ е предимно заблуда: когато стига Олизо квантова скорост, той включва сигнал към среда, някога наричана Празнотата, която обвързва. Енергиен източник отдругаде задейства дистанционно устройство, което разделя една от субравнините на тази среда и разкъсва тъканта на пространството и самото време. Това разкъсване е мигновено фатално за човешкия екипаж, който умира в агония — клетките се разкъсват, костите се смилат на прах, синапсите засичат, червата се изпускат, органите се втечняват. Хората изобщо не разбират подробностите: всички спомени за последните микросекунди на ужас и смърт се изтриват по време на кръстоидното възстановяване и възкресение.
Сега „Рафаил“ започва своята спирачна траектория към Сол Дракони Септем, съвсем истинският му ядрен двигател забавя скоростта на кораба под двеста гравитации. В своите ускорителни кушетки/възкресителни ясли отец-капитан де Соя, сержант Грегориъс и капрал Кий лежат мъртви, разкъсаните им тела се пулверизират повторно, тъй като корабът автоматично запазва енергията си като не включва вътрешните полета до напредването на възкресението. Освен тримата мъртви човеци на борда има още две очи. Радамант Немес е отворила капака на възкресителната си ясла и сега лежи върху откритата кушетка — набитото й тяло е притиснато от ужасното забавяне на скоростта, но е невредимо. Що се отнася до стандартната програма, животоподдържащата система в главната кабина е изключена: там няма кислород, атмосферното налягане е прекалено ниско, за да позволи на човек да оцелее без космически костюм, и температурата е минус трийсет градуса по стоградусовата скала. Немес е безразлична. В тъмночервения си скоков костюм тя лежи на кушетката и наблюдава мониторите, от време на време задава въпроси на кораба и получава отговор по фибровлакнестата инфовръзка.