— Зад нас на ледения свят ли? — тихо попита А. Бетик.
— Да — успя да прошепне Енея преди отново да се превие от болка. — Боли…
Кожата й беше по-гореща, отколкото би трябвало, дори да се отчиташе жегата на долината и слънчевите изгаряния по лицето и ръцете й. Извадихме един от медицинските пакети и аз й залепих диагностичната лепенка. Тя показа силна треска, болка от 6.3 по скалата на долорометъра, мускулни спазми и неравномерна ЕЕГ. Пакетът препоръчваше вода, ибупрофен и лекарски преглед.
— Там има град — рече андроидът, когато реката рязко зави.
Прегледахме пътеводителя и решихме, че градът е Машхад, столицата на южния континент и местонахождение на Великата джамия, чиито минарета можехме да видим ясно, докато реката течеше през все по-често срещащите се села, предградия, промишлени зони и най-после навлезе в границите на града. Енея неспокойно спеше. Температурата й се бе покачила и диагностичните лампички на медицинския пакет мигаха в червено, което предполагаше лекарска намеса.
Машхад беше толкова зловещо пуст, колкото и Нови Йерусалим.
— Системата на Ком-Рияд не беше ли завладяна от прокудените приблизително по същото време, по което превзеха Въглищния чувал? — попитах. А. Бетик се съгласи, като отвърна, че са следили мирските радиопредавания по този въпрос от университетския град.
Завързахме сала за нисък кей и аз пренесох момичето в сянката на градските улици. Тук беше същото като на Хеброн, само че този път аз бях здравият, а момичето бе в безсъзнание.
По улиците цареше по-голямо безредие, отколкото в Нови Йерусалим: земеходи, паркирани под странен ъгъл, боклуци, носени от вятъра, отворени за червения пясък врати и прозорци и странни малки килимчета по тротоари, улици и загиващи морави. Спрях до първата група килимчета, която видяхме, мислейки си, че може да са Хокингови. Бяха си най-обикновени. И всички бяха ориентирани в една и съща посока.
— Молитвени килимчета — рече А. Бетик, когато се върнахме в сянката на градската улица. Дори най-големите сгради не бяха прекалено високи — не по-високи от минаретата, които се извисяваха от парковата зона с тропически дървета. — Населението на Ком-Рияд е било почти сто процента мюсюлманско — продължи той. — Заявили на Мира, че няма да намери почва тук въпреки обещанието за възкресение. Не искали да имат нищо общо с Протектората.
— Струва ми се, че това място е описано в „Песните“ — казах аз. Детето като че ли нямаше никаква тежест. А. Бетик кимна.
— Господин Силенъс описва победата на полковник Касад над така наречения Нов пророк тук преди около триста години.
— Шиитите отново са станали силни след падането на Мрежата, нали? — попитах аз. Погледнахме по друга улица. Търсех червен полумесец вместо универсалния знак за медицинска помощ — червен кръст.
— Да — отвърна А. Бетик, — и яростно се съпротивлявали на Мира. Предполагаше се, че са посрещнали радостно прокудените, когато мирският флот се оттегли от този сектор.
— Е, като че ли прокудените не са оценили посрещането. Тук е като на Хеброн. Къде според теб са отишли всички? Възможно ли е да откарат цялото население на една планета като заложници?
След два квартала открихме нещо като частна клиника и автохирургът регистрира изтощение, обезводняване и необикновен ЕЕГ-модел, което можело да се дължи на сериозен удар в главата. С А. Бетик се спогледахме. Енея не бе получавала удар в главата.
Дадохме разрешение за лечение на изтощението и обезводняването и отстъпихме, когато от таблите на леглото се протегнаха пенопренови изолатори, псевдопръсти потърсиха вената на Енея и започнаха интравенозно преливане на успокоителни и солни разтвори.
След минути детето спеше спокойно. Диагностичният апарат съобщи, че пациентът трябва да се наспи и на сутринта ще е по-добре.
Свалих плазмената пушка от гърба си и казах, че ще поразгледам града преди да мръкне. За да се уверя, че сме сами.
А. Бетик скръсти ръце и се загледа към огромното червено слънце, което докосваше покривите на сградите от отсрещната страна на улицата.
— Струва ми се, че сме прекалено сами — рече той. — Тук е отнело малко повече време, това е всичко.
— Какво е отнело повече време?
— Онова, което е отнесло хората. На Хеброн нямаше и следа от паника или битки. Тук хората са имали време да изоставят колите си. Но молитвените килимчета са най-сигурният признак. — За първи път забелязах, че по синьото чело и около очите и устата на андроида има фини бръчки.
— Най-сигурен признак за какво?
— Те са знаели, че нещо ще им се случи — отвърна А. Бетик, — и са прекарали последните си минути в молитва.