— За Бога — прошепнах аз. Нещо изпълваше пространството на тази мрачна кула.
Трябваше ми доста време, за да разбера какво виждам. Космически кораб, изпълващ вътрешността на кулата като патрон, вкаран в затвора на старовремски револвер.
Стъпих на древната дървена площадка под прозореца, почти без да ме е грижа дали ще ме издържи, и се взрях по-добре.
Корабът беше тънък и нисък според обичайните стандарти — навярно петдесет метра. Металният корпус — ако това изобщо бе метал — изглеждаше матовочерен и като че ли поглъщаше светлината. Не забелязвах никакъв блясък, нито пък отражение. Възприемах очертанията на машината най-вече като гледах към каменната стена зад нея и виждах къде свършват камъните и отразената от тях светлина.
И за миг не се усъмних, че това е космически кораб. Бях виждал изображения на първите ракети от Старата Земя — отпреди Мира, отпреди Падането, отпреди Хегемонията, отпреди Хеджира… по дяволите, отпреди почти всичко — и те приличаха на тази криволинейна чернота. Висока, тънка, стеснена в двата си края, заострена на върха и с перки отзад — гледах съвършения образ на КОСМИЧЕСКИ КОРАБ.
На Хиперион нямаше частни или безотчетни космически кораби. Бях сигурен в това. Космическите транс-портни средства, дори от най-обикновен междупланетен вид, просто бяха прекалено скъпи и се срещаха прекалено рядко, за да ги оставят в някакви си стари каменни кули. Някога, векове преди Падането, когато ресурсите на Мрежата на световете изглеждали безкрайни, може и да е имало изобилие от космически машини — бойни на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, дипломатически на Хегемонията, на планетарното правителство, корпоративни, фондационни, изследователски, дори няколко частни кораба, принадлежащи на хипермилиардери, — но дори в онези дни единствено планетарната икономика е можела да си позволи да построи космически кораб. През моя живот — както и през живота на майка ми, на баба ми, на техните майки и баби — само Мирът — този консорциум на Църквата и сурово междузвездно правителство — можеше да си позволи каквито и да било космически кораби. И нито един човек от познатата вселена — дори Негово светейшество на Пацем — не можеше да си позволи частен космически кораб.
А това беше космически кораб. Знаех го. Не ме питайте откъде, просто го знаех.
По средата на кулата и на петнайсет метра под мен, едва видима на фона на извивката на чернотата, почти до самия корпус се протягаше площадка.
Спуснах се към нея. Прогнилите стъпала пукаха под краката ми, едно дори се счупи, но аз не обръщах внимание.
Площадката нямаше перила и се изпъваше като трамплин за скокове във вода. Ако паднех оттук, щях да остана да лежа с изпотрошени кости в мрака на зазиданата кула. Изобщо не си помислих за това, а пристъпих напред и долепих длан до корпуса на кораба.
Беше топъл. На пипане не бе като метал — по-скоро като гладка кожа на някакво спящо създание. Освен това леко вибрираше — сякаш корабът дишаше, сякаш можех да доловя пулса му под дланта си.
Изведнъж усетих под ръката си истинско движение и корпусът просто пропадна и се вгъна — не се вдигна механично като някои от порталите, които бях виждал, и определено не се завъртя на панти — а просто се вгъна сам в себе си и изчезна.
Светнаха лампи. Таванът и стените бяха толкова органични на вид, че напомняха някаква механична утроба.
Спрях за около три наносекунди. В продължение на години животът ми беше спокоен и предсказуем. Но тази седмица случайно бях убил човек, бях осъден и екзекутиран и се бях свестил в любимия мит на Баба. Защо да спирам дотук?
Пристъпих в космическия кораб и вратите се затвориха зад мен като гладна уста, която поглъща хапка.
Коридорът беше гладък, извит и почти безличен, с ламперия от скъпо дърво. И да имаше херметична камера, не я бях забелязал. Скрити лампи светваха пред мен, докато вървях напред, и после сами изгасваха, когато отминавах. Знаех, че корабът не може да е по-широк от десет метра, но леката извивка на коридора го правеше да изглежда по-голям отвътре, отколкото изглеждаше отвън.
Коридорът завършваше там, където би трябвало да е центърът на кораба: отворен кладенец с централно метално стълбище, което се виеше нагоре и надолу в мрака. Поставих крак върху първото стъпало и някъде над мен светнаха лампи. Предположих, че по-интересните части на кораба са нагоре, и започнах да се изкачвам.
Следващата палуба изпълваше цялата окръжност на корпуса и съдържаше холоямка, каквато бях виждал в старите книги — разпръснати столове и маси в стил, който не можех да определя, и роял. Тук трябва да кажа, че и майка ми, и Баба проявяваха страстен интерес към музиката и към едно пиано, което изпълваше голяма част от пространството в електрическия ни фургон. Чичовците и дядо непрекъснато се оплакваха от грамадата и тежестта му — от всички джаули енергия, необходими за придвижването на този тежък дохеджирски инструмент из полята на Аквила, и от благоразумната ефикасност на това да имаш джобен синтезайзер, който може да пресъздава музиката на какъвто и да било инструмент. Но мама и Баба бяха упорити — нищо не можело да се сравнява със звука на истинско пиано, независимо колко пъти трябвало да се акордира след пренасянето му. И нито дядо, нито чичовците ми не се оплакваха, когато вечер Баба свиреше Рахманинов, Бах или Моцарт край огъня. Научих за някогашните огромни пиана от нея — включително за дохеджирските рояли. А сега бях пред един от тях.