— Но си го видял?
— Да.
Тя стисна дланта ми с двете си ръце и седна в леглото.
— Къде, Рол? Къде го видя?
— На сала. — Бутнах я обратно върху възглавниците. Калъфката и бельото й бяха мокри от пот. — Всичко е наред, детенце. Той не правеше нищо. Просто си стоеше.
— Той обърна ли си главата, Рол? Погледна ли към теб?
— Ами, да, но… — Замълчах. Тя тихо стенеше и мяташе глава върху възглавницата. — Детенце… Енея… всичко е наред.
— Не, не е — отвърна момичето. — О, Господи, Рол. Помолих го да дойде с мен. През онази последна нощ. Ти знаеше ли, че го помолих да дойде? Той каза „не“…
— Кой е казал „не“? — попитах аз. — Шрайка ли? — А. Бетик се изправи зад мен.
— Не, не, не — рече Енея. Страните й бяха мокри, макар да не знаех дали от сълзи, или от изпотяването след треската. — Отец Главк — каза тя и вятърът почти заглуши гласа й. — През онази последна нощ… помолих отец Главк да дойде с нас. Не трябваше да го правя, Рол… той не беше част от моите… от моите сънища… но аз го помолих… и трябваше да настоя…
— Всичко е наред — казах аз и отметнах от челото й влажен кичур коса. — Отец Главк е добре.
— Не, не е — отвърна момичето и тихо простена. — Той е мъртъв. Нещото, което ни преследва, го уби. Него и всички читчатуки.
— Искаш да кажеш, че Шрайка го е убил? — попитах аз.
— Не, не Шрайка — тихо отвърна тя и вдигна китка пред устните си. После изведнъж сграбчи китката ми с двете си ръце. — Рол, обичаш ли ме?
— Естествено, детенце. Искам да кажа… Енея като че ли ме погледна истински за първи път, откакто се беше събудила и извикала името ми.
— Не, замълчи — каза тя. После тихо се засмя. — Съжалявам. За миг се откъснах от времето. Разбира се, че не ме обичаш. Забравих кога сме… кои сме сега един за ДРУГ.
— Не, всичко е наред — отвърнах аз, без да разбирам. Потупах я по ръката. — Наистина те обичам, детенце. А. Бетик също. Ние ще…
— Шт — рече Енея, пусна ме и допря пръст до устните ми. — Шт. За миг се обърках. Мислех си, че сме… ние. Така, както щяхме да… — Тя се отпусна по-дълбоко във възглавниците и въздъхна. — Боже мой, това е нощта преди Божия горичка. Последната нощ от пътуването ни…
Не бях сигурен дали не бълнува. Продължих да чакам.
А. Бетик попита:
— Госпожице Енея, Божия горичка ли е следващата ни цел по реката?
— Така ми се струва — отвърна момичето и сега ми заприлича повече на детето, което познавах. — Да. Не зная. Всичко избледнява… — Тя отново седна на леглото. — Шрайка не е този, който ни преследва, нали знаете. Нито пък Мирът.
— Разбира се, че е Мирът — казах аз. — Те са след нас, откакто…
Енея твърдо поклати глава. Косата й висеше на влажни кичури.
— Не — тихо, но много твърдо рече тя. — Мирът ни преследва, защото Техноцентърът му казва, че сме опасни за тях.
— Техноцентърът ли? — попитах аз. — Но той е… още от Падането е…
— Жив и опасен — довърши Енея. — След като Гладстоун и другите унищожили телепортаторната система, която осигурявала на Техноцентъра невралната му мрежа, той се оттеглил… но никога не е отишъл надалеч, Рол. Не го ли разбираш?
— Не — отвърнах аз. — Не разбирам. Къде е бил, ако не е отишъл надалеч?
— В Мира — просто рече момичето. — Баща ми — неговата личност в Шрьоновата верига на мама — ми го обясни преди да се родя. Техноцентърът изчакваше, докато Църквата започне да се съживява под управлението на Пол Дюре… папа Тейлхард I. Дюре е бил добър човек, Рол. Майка ми и чичо Мартин са го познавали. Той е носил два кръстоида… собствения си и на отец Ленар Хойт. Но Хойт е бил… слаб.
Потупах я по ръката.
— Но какво общо има това с…
— Слушай! — прекъсна ме момичето и дръпна ръката си. — Утре на Божия горичка може да се случи всичко. Възможно е и тримата да загинем. Бъдещето никога не е записано… а само нахвърлено. Ако аз умра, но ти оцелееш, искам да обясниш на чичо Мартин… на когото и да е, стига да те изслуша…
— Ти няма да умреш, Енея…
— Само слушай! — помоли момичето. В очите му отново имаше сълзи.
Кимнах и зачаках. Дори воят на вятъра като че ли стихна.
— Тейлхард е бил убит на деветата година от управлението си. Баща ми го предсказа. Не знам дали са го сторили агенти на Техноцентъра… те използват киборги… или са били просто някакви ватикански интриги, но когато Ленар Хойт бил възкресен от общите им кръстоиди, Техноцентърът започнал да действа. Именно Техноцентърът осигурил технологията, позволяваща кръстоидът да възкресява хората без характерната за племето на бикурите от Хиперион безполовост или идиотизъм…
— Но как? — попитах аз. — Откъде знаят ИИ от Техноцентъра как да въздействат върху кръстоидните симбионти?