Немес преценява терена. Този равен бряг е единственият участък край бързеите, по който може да се мине пеш, а пръснатите тук мечове няма да оставят живо нищо, придвижващо се по земята. Затичва се обратно до скалистото поле и с кодиран сигнал активира сензорите им.
За да попречи на някой да избяга с плуване срещу течението, тя отваря кутиите с тампони и посипва речното дъно със затворени в керамични яйца щипалки. Те лежат на дъното точно като заоблените от водата камъчета около тях. Когато едно или повече живи същества минат отгоре им, те се активират. Ако някой се опита да се обърне срещу течението, големите колкото комари щипалки ще разбият керамичните си обвивки и ще се понесат във водата или въздуха, за да се впият в черепа на целта си, експлодирайки в маса от бодливи влакна едва когато осъществят контакт с мозъчната тъкан.
Докато чака върху един от камъните на десет метра над бързеите, Радамант Немес се отпуска назад. На колана й са останали само компютърът за игра на карти и торбичката за образци.
„Компютърът“ е наи-съвършената вещ, която е взела на този лов. Наречен „сфинксов капан“ от онези същества, които са го създали за нея, по името на гробницата Сфинкс на Хиперион, която е била създадена от същите ИИ, той е в състояние да създаде свой собствен петметров мехур от антиентропийни или хиперентропийни приливи. Енергията, необходима за създаването му, може да захранва пренаселена планета като Ренесанс Вектор в продължение на едно десетилетие, но Немес се нуждае само от три минути. Намес се усмихва. По-добре би било да го нарекат „Шрайков капан“.
Ниската жена с оголена от кожа ръка поглежда нагоре по реката. Вече могат да се появят всеки момент. Въпреки че порталът е на петнайсет клика разстояние, тя ще бъде предупредена: Немес е чувствителна към телепортаторното изкривяване. Жената очаква Шрайка да е с тях и предполага, че той ще се отнася с нея като с враг. Всъщност ще е разочарована, ако Шрайка не е на сала и не е враждебно настроен.
Леко усмихната, Немес се отпуска по гръб върху черната лава, намества се така, че следобедното слънце да грее лицето й, покрива очи с китка и си позволява кратка дрямка. Всичко е готово.
52.
Признавам, че когато стигнахме крайбрежната улица точно преди разсъмване през онзи последен, съдбовен ден, очаквах Шрайка да е изчезнал. Не беше изчезнал.
Всички се заковахме на място при вида на триметровата скулптура от хром и остриета върху малкия ни сал. Нещото стоеше точно така, както го бях видял предишната вечер. Тогава предпазливо бях отстъпил назад, вдигнал пушката си в ръка, а сега отново я вдигнах и презпазливо пристъпих напред.
— Спокойно — каза Енея и ме хвана за ръката.
— Какво иска от нас, по дяволите? — попитах аз, вдигнах предпазителя на пушката и вкарах плазмения заряд в затвора.
— Не знам — отвърна Енея. — Но пушката ти няма да му стори нищо.
Облизах устните си и погледнах детето. Искаше ми се да му кажа, че плазмената мълния би унищожила всичко, стига да не е покрито с двайсетсантиметрова бойна броня от епохата на Мрежата. Енея изглеждаше бледа и измъчена. Под очите й имаше тъмни кръгове. Не казах нищо.
— Е — малко по-късно продължих аз, като леко отпуснах пушката, — не можем да се качим на сала, докато това нещо е там.
— Трябва — каза тя. И тръгна към бетонния кей.
Погледнах А. Бетик, който не изглеждаше по-щастлив от положението, отколкото бях аз, после и двамата се затичахме, за да догоним момичето.
Отблизо Шрайка бе още по-ужасен, отколкото от разстояние. По-рано използвах думата „скулптура“ и в това създание наистина имаше нещо изваяно — ако човек може да си представи скулптура, направена от хромирани шипове, бръсначи, тръни и гладка метална черупка. Беше голямо — над метър по-високо от мен, а аз не съм нисък. Действителната фигура на нещото бе сложна — яки крака със стави, покрити с трънени ленти; плоско стъпало с извити остриета там, където би трябвало да са пръстите на краката му, с дълго, подобно на лъжица острие на петата, което можеше да се използва като съвършен прибор за изкормяне; сложна горна черупка с гладка хромирана повърхност, по която бяха пръснати ленти с бръсначи; ръце, които бяха прекалено дълги, с прекалено много стави и прекалено много — под по-дългия горен чифт имаше и още един; и четири огромни, обсипани с шипове длани, които отпуснато висяха край тялото му.