Черепът му бе предимно гладък и странно издължен, с уста като пещ на парен локомотив, пълна с ред след ред метални зъби. На челото на създанието имаше изкривен шип и още един високо върху бронираното му теме. Очите му бяха огромни, хлътнали и мътночервени.
— Искаш да се качим на сала с това… нещо? — прошепнах аз на Енея. Докато приближавахме, Шрайка не беше обърнал главата си, за да ни погледне, и очите му изглеждаха мъртви като стъклени рефлектори, но желанието ми да отстъпя, да се обърна и да избягам беше почти неопреодолимо.
— Трябва да се качим на сала — прошепна в отговор момичето. — Трябва да тръгнем оттук днес. Днес е последният ден.
И бързо слезе по желязната стълба от кея и се качи на очукания сал. Побързах да я настигна, като с едната си ръка стисках пушката, прицелена в хромирания кошмар, а с другата се държах за старата стълба. А. Бетик ни последва, без да каже нито дума.
Оставихме раниците си и застанахме нерешително, наблюдавайки гърба на Шрайка и очаквайки някакво движение — три мишлета, пропълзели върху килимчето на спяща котка.
Шрайка не се обърна. Гърбът му не действаше по-успокоително от предната част на тялото му, освен че мътночервените му очи вече не ни наблюдаваха.
Енея въздъхна, излезе пред нещото и вдигна малката си ръка, но без да докосва осеяното с шипове и бръсначи рамо. После каза:
— Всичко е наред. Можем да тръгваме.
— Как може всичко да е наред? — яростно й прошепнах аз. Не знам защо шепнех… но поради някаква причина беше почти невъзможно да говоря нормално.
— Ако искаше да ни убие днес, вече щяхме да сме мъртви — безстрастно отвърна момичето и вдигна един от прътовете. — Отвържи сала, моля — каза Енея на А. Бетик. — Трябва да тръгваме.
Андроидът не трепна, когато мина в обсега на чудовищната ръка на Шрайка, за да отвърже и навие въжето. Аз отвързах второто с една ръка — с другата държах пушката.
Салът се понесе потънал по-дълбоко във водата под масата на създанието отпред: вълничките почти обливаха палубата.
— Къде отиваме? — попитах Енея.
— Не знам — каза тя. — Но днес е последният ден. И ако… ако не оцелея… а ти успееш… моля те, върни се и разкажи на чичо Мартин за онова, което ти съобщих. За лъвовете, тигрите и мечките… и за онова, което се готви да направи Техноцентърът.
Стиснах слабичкото й рамо.
— Не говори така. Всички ще оцелеем. Ти ще разкажеш на Мартин, когато го видиш.
Надолу по течението земята ставаше все по-плодородна, навсякъде имаше овощни градини и бостани, всичко бе грижливо поддържано — истински рай. Нямаше само хора.
— Къде ли са хората? — зачудихме се на глас.
— Питай Мира — рече Енея.
— Какво? — не разбрах аз. — Тези светове… Хеброн, Ком-Рияд… са били под контрола на прокудените, когато е изчезнало населението.
— Според твърдението на Мира — каза Енея. Замислих се над думите й.
— Какво е общото между двата свята, Рол? — попита тя. Не ми трябваше време, за да отговоря на този въпрос.
— И двата са били нехристиянски — отвърнах. — Отказали са да приемат кръста. Евреи и мюсюлмани. Енея не каза нищо.
— Това е ужасна мисъл — продължих аз. Стомахът ме заболя. — Църквата може да е била подведена… Мирът може да е арогантен с властта си… но… — Изтрих потта от очите си. — Боже мой… Геноцид?
Енея се обърна и ме погледна. Точно до нея покритите с шипове крака на Шрайка проблесваха на светлината.
— Не знаем това — съвсем тихо каза тя. — Но в Църквата и в Мира има елементи, които биха го сторили, Рол. Спомни си, Ватиканът почти изцяло зависи от Техноцентъра, за да поддържа контрола над възкресението — а чрез него и контрола над всички хора на всички светове.
Поклатих глава.
— Но… геноцид? Не мога да повярвам. — Тази концепция принадлежеше на легендите за Хорас Гленън-Хайт и Адолф Хитлер, а не на хората и институциите, които бях виждал през живота си.
— Става нещо ужасно — продължи Енея. — Сигурно затова се движим по този маршрут… през Хеброн и Ком-Рияд.
— Вече спомена това — казах аз. — Определен маршрут. Но определен не от Техноцентъра. Тогава от кого? — Погледнах гърба на Шрайка. Обливах се в пот от дневната жега. Извисяващата се фигура бе цялата в хладни остриета и тръни.
— Не знам — отвърна Енея, обърна се напред и после каза:
— Ето го телепортатора.
53.
Отец-капитан де Соя се събужда от крясък. Едва няколко минути по-късно разбира, че това е собственият му глас.
Той отваря капака на ковчега и се надига. Светлините на монитора премигват в червено и кехлибарено, макар че всички основни функции светят в зелено. Стенейки от болка, де Соя започва да се изправя.