— Стегни ръката! — извиках аз. — Силно!
Не мисля, че ме чу, но не се и налагаше. Той се придърпа към скалата, успя да изпълзи на нея и стегна кожения колан под левия си лакът.
Аз вече бях включил лазерното фенерче, нагласих лъча на най-широко разпръскване и го насочих над реката.
Нишката наистина беше моновлакно, но не свръхпроводящо — то не би блестяло. Това отразяваше светлината. Бе преплетено в мрежа и светеше в червено като кръстосани лазерни лъчи навсякъде над реката. А. Бетик беше минал под някои от влакната. Други изчезваха под водата от двете му страни. Първите нишки започваха на метър пред краката на Енея.
Насочих лъча около нас. Нямаше нищо. Влакната над андроида блестяха в продължение на няколко секунди, докато разпръскваха топлината, и после изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували. Отново прокарах лъча през тях и те се появиха. Настроих фенерчето на по-висока мощност. Влакното се нажежи до бяло, но не се стопи. Не беше свръхпроводник, но нямаше да се разкъса от слабата енергия на лазерното фенерче.
Но къде беше снайперистът? А може би това просто бе пасивен капан, останал тук от години, без никой да чака в засада?
Не повярвах в това нито за миг. Виждах, че пръстите на А. Бетик се изплъзват и течението заплашва да го понесе.
Нагласих ръцете на Енея около камъка, казах й да се държи с всичка сила и тръгнах към А. Бетик, надявайки се, че съм запомнил прохода между режещите нишки.
Водата бучеше и ме блъскаше. Накрая успях да се добера до малката скала на А. Бетик, сграбчих го и се хванах за камъка. Кръв сълзеше от десетината драскотини по синята му кожа, но аз исках да видя ръката му. Той простена, когато я вдигнах над водата.
Турникетът спираше кървенето, но не достатъчно. По осветената от залеза вода се вихреха червени въртопчета. Спомних си за акулите на Mare Infinitum и потръпнах.
— Хайде — казах аз и почти го вдигнах, откъсвайки студената му ръка от скалата. — Тръгваме.
Водата стигаше едва до кръста ми, но имаше силата на няколко пожарникарски маркуча. Въпреки шока и сериозната загуба на кръв, А. Бетик някак си се държеше. Ботушите ни дращеха по острите скали на речното дъно.
„Къде е снайперистката мълния?“ Плешките ми бяха изтръпнали от напрежение.
Най-близкият бряг беше отдясно — равна, тревиста издатина — и бе последното удобно място, доколкото можех да видя надолу по реката. Мамеше ни. Прекалено много ни мамеше.
Освен това Енея все още се държеше за скалата над нас.
Преметнал здравата ръка на андроида през рамото си, аз се препъвах, залитах, почти плувах и почти пълзях към нея. Водата ни блъскаше и се плискаше в лицата ни. Когато стигнахме скалата на Енея, вече бях полуослепял. Пръстите на момичето бяха побелели от студа и стискането.
— Към брега! — извиках аз и й помогнах да се изправи.
И в този момент водата пред нас експлодира. Едва не се преметнах назад. Главата на Енея потъна под повърхността и аз я изтеглих, вкопчил се в подгизналата й риза с обезумелите си пръсти. А. Бетик се беше отпуснал на рамото ми.
Шрайка избухна от водата точно пред нас с пламтящи червени очи и вдигнати ръце. Острите му пръсти прерязаха въздуха.
А. Бетик падна. Сграбчих го под мишница и го издърпах. Изкушението да се предам на течението и да се понеса надолу по реката беше много силно. Енея се спъна, изправи се и посочи към десния бряг. Кимнах и се запрепъвахме нататък.
Зад нас Шрайка стоеше посред реката, вдигнал и четирите си метални ръце, и ги размахваше като метална опашка на скорпион. После изчезна.
И тримата падахме десетина пъти преди да почувствам под краката си тиня вместо скали. Избутах Енея на брега, търколих А. Бетик до нея и изпълзях на тревата. Сложихме турникетния ръкав от медицинския пакет. Той изсъска и се опъна, после отново изсъска, докато инжектираше болкоуспокоително. Мониторните лампички тревожно премигваха.
— Къде е пистолетът? — попитах Енея. Тя поклати глава. Зъбите й тракаха.
— Загубих… го… когато… Шрайка…
Вдигнах глава и погледнах надолу по реката. Последните отблясъци на деня осветяваха върхарите на дърветата, но каньонът вече тънеше в мрак. По магмените скали към нас се спускаше някаква жена.
Вдигнах лазерното фенерче и се опитах да настроя тесния лъч.
— Няма да използваш това, нали? — весело попита жената.
Енея вдигна поглед от диагностичния монитор на медицинския пакет и я погледна. Жената носеше тъмночервено-черна униформа, която не ми бе позната. Не беше едра. Косата й бе къса и тъмна; лицето й беше бледо на отслабващата светлина. Дясната й ръка над китката като че ли бе одрана и в нея се виждаха въглеродновлакнести кости.