Без да обръщам внимание на холоямката и мебелите, на извитата прозрачна стена, която показваше само тъмния камък на кулата, аз се приближих до рояла. Над клавиатурата със златни букви пишеше „СТЕЙНУЕЙ“. Тихо подсвирнах и оставих пръстите ми да помилват клавишите, без да дръзвам да натисна някой. Според Баба тази компания престанала да прави пиана преди Голямата грешка от 08 година и от Хеджира насам никой повече не ги бил произвеждал. Докосвах инструмент поне на хиляда години. Стейнуей и Страдиварий бяха митове сред онези от нас, които обичаха музика. „Как е възможно това?“ — чудех се аз и пръстите ми проследяваха клавишите, които бяха на пипане като легендарната слонова кост — бивни на изчезналото животно, наречено слон. Човешки същества като стария поет в кулата биха могли да оцелеят от дните преди Хеджира — Пулсеновите процедури и криогенният сън теоретично биха могли да го постигнат, — но предмети от дърво, тел и слонова кост почти нямаха шанс да направят такова дълго пътуване през времето и пространството.
Пръстите ми изсвириха един акорд: до-ми-сол-си. И после до-мажор. Звукът беше безупречен, акустиката на кораба — съвършена. Баба трябваше да акордира старото ни пиано след всяко пътуване от няколко километра из полята, но този инструмент изглеждаше съвършено настроен след безчет светлинни години и векове.
Издърпах столчето, седнах и започнах да свиря „Fur Elise“. Изтъркано, просто парче, но като че ли подхождаше на тишината и самотата на това мрачно място. Всъщност лампите сякаш замъгляваха въздуха около мен, докато нотите изпълваха кръглата стая и като че ли отекваха нагоре и надолу по тъмния кладенец на стълбището. Докато свирех, си мислех за мама и Баба и за това как никога не бяха предполагали, че първите ми уроци по пиано ще ме доведат до това соло в скрития космически кораб. Мисълта сякаш изпълни музиката с печал.
Когато завърших, бързо, почти виновно дръпнах пръстите си от клавиатурата, шокиран от предположението, че съм изсвирил зле едно толкова лесно парче на това великолепно пиано, на този дар от миналото. Поседях за миг в тишина, замислен за кораба, за стария поет и за собственото си място в това безумно стечение на обстоятелствата.
— Много добре — каза един тих глас зад мен. Признавам, че подскочих. Не бях чул никой да се качва или да слиза по стълбата, не бях усетил никой да влиза в стаята. Главата ми рязко се завъртя. В стаята нямаше никого.
— От известно време не съм слушал точно това парче — отново се разнесе гласът. Сякаш излизаше от центъра на празното помещение. — Предишният ми пътник предпочиташе Рахманинов.
Опрях се с длан на ръба на столчето и се замислих за всички тъпи въпроси, чието задаване бих могъл да избегна.
— Ти корабът ли си? — попитах, без да знам дали въпросът е глупав, но исках да чуя отговора.
— Разбира се — разнесе се гласът. Беше мек, но смътно мъжки. Естествено и преди бях чувал за говорещи машини — тези неща бяха известни открай време, — но никога за такава, която наистина да притежава интелект. Църквата и Мирът бяха забранили всички истински ИИ преди повече от два века и след като видели как Техноцентърът помага на прокудените да унищожат Хегемонията, повечето от трилионите граждани на хилядите опустошени светове на драго сърце се съгласили. Осъзнах, че собственото ми програмиране в това отношение е било ефикасно: мисълта, че разговарям с наистина разумна машина, накара дланите ми да се изпотят и гърлото ми да се стегне.
— Кой е бил твоят… хм… предишен пътник? — попитах.
Последва загатване за пауза.
— По принцип господинът беше известен като Консула — отвърна корабът накрая. — Дипломат на Хегемонията през по-голямата част от живота си.