— Това няма да помогне — казва де Соя. Никога през живота си не е бил толкова разстроен.
— Скалите — вика Кий по ларингофона си. — Скалите!
Докато жената приближаваше към нас, стоях, скрил Енея зад себе си, и ми се искаше да имам някакво оръжие, каквото и да е.
В този момент вътрешната страна на идиотския инфотерм започна да вибрира до кожата ми. Не му обърнах внимание. Гривната започна да забива малки иглички в китката ми. Вдигнах глупавото нещо до ухото си и то ми прошепна:
— Вървете при скалите. Вземи момичето и вървете при магмените скали.
Не разбирах нищо. Погледнах към А. Бетик — докато гледах, светлината на датчиците се промени от зелена в кехлибарена — и започнах да отстъпвам от усмихващата се жена, като заслонявах с тяло Енея.
— Хайде, хайде — рече жената. — Това не е много любезно. Енея, ако дойдеш при мен, приятелчето ти ще остане живо. Изкуственият ти син човек също може да остане жив, ако приятелчето ти успее да му помогне.
Погледнах лицето на Енея, страхувайки се, че може да приеме предложението. Тя се вкопчи в ръката ми. Очите й бяха ужасно напрегнати, но в тях нямаше страх.
— Всичко ще бъде наред, детенце — прошепнах аз, като продължавах да се придвижвам наляво. Зад нас бе реката. Още пет метра наляво и започваха магмените скали.
Жената тръгна надясно, за да препречи пътя ни.
— Това отнема прекалено много време — тихо каза тя. — Имам още само четири минути. Ужасно много време. Цяла вечност.
— Хайде. — Стиснах китката на Енея и се затичах към скалите. Нямах план. Само безсмислените думи, прошепнати ми от глас, който не беше на инфотерма ми.
Не успяхме да стигнем до магмените скали. Разнесе се взрив от нажежен въздух и хромираната женска фигура бе пред нас, застанала върху скалата на три метра височина.
— Чао, Рол Ендимион — каза хромираната маска. Искрящата металическа ръка се вдигна.
Взривът от горещина изгори веждите ми, запали ризата ми и ни отхвърли във въздуха. Строполихме се тежко и се претърколихме настрани от невероятната жега. Косата на Енея тлееше и аз я натиснах с ръце, за да не избухне в пламъци. Медицинският пакет на А. Бетик отново пищеше, но лавинообразният рев на свръхнажежения въздух зад нас удавяше сигнала. Видях, че ръкавът на ризата ми дими, и го откъснах преди да се е запалил. С Енея се обърнахме с гръб към топлината и запълзяхме в противоположна посока, колкото можехме по-бързо. Сякаш бяхме на ръба на вулкан.
Изтеглихме тялото на А. Бетик до речния бряг и без да се колебаем нито за миг, се плъзнахме във вдигащата пара вода. Опитвах се да държа главата на изпадналия в безсъзнание андроид над повърхността, докато Енея се мъчеше да задържи двама ни срещу течението. Точно над повърхността на водата, там, където лицата ни се притискаха в калния бряг, въздухът беше почти достатъчно хладен, за да става за дишане.
По челото ми се издуха мехури, веждите ми тлееха. Все пак вдигнах глава до ръба на брега и погледнах.
Хромираната фигура стоеше в центъра на триметров кръг оранжева светлина, която се издигаше до небесата. Въздухът се вълнуваше и кипеше, пронизван от лъча от почти твърда енергия.
Металическата женска фигура се опитваше да тръгне към нас, но високоенергийното копие като че ли упражняваше прекалено силен натиск. Тя стоеше неподвижна, а хромираното поле около нея стана червено, после зелено и накрая ослепително бяло. Но фигурата все още стоеше и разтърсваше юмрук към небето. Магмената скала под краката й закипя, стана червена и потече като река от стопен камък. Лавата стигна до реката на няколко метра надолу от нас и от водата със съскане се надигнаха облаци пара. Признавам, че в този момент за първи път в живота си помислих дали да не стана набожен.
Хромираната фигура, изглежда, забеляза опасността секунди преди да е станало прекалено късно. Тя изчезна, отново се появи като петно — разтърсвайки юмрук към небето, — пак изчезна и се появи за последен път, а после потъна в лавата под краката й, където само допреди миг беше имало твърда скала.
Лъчът остана още цяла минута. Не можех повече да гледам директно към него, жегата изгаряше кожата на бузите ми. Отново притиснах лицето си в хладната тиня и задържах андроида и момичето до брега, въпреки че течението се опитваше да ни повлече към парата, лавата и микровлакнестата мрежа.
Вдигнах очи за последен път, видях, че хромираният юмрук изчезва под повърхността на лавата, и после полето като че ли за миг започна да променя цвета си преди да угасне. Лавата веднага започна да изстива. Когато изтеглих Енея и А. Бетик от водата и отново започнахме сърдечния масаж, скалата вече се втвърдяваше и от нея се стичаха съвсем тънки струйки лава.