Небето бе приятно синьо — не толкова тъмносиньо, колкото на Хиперион, но по-тъмно от повечето земеподобни планети, които бяхме видели по време на пътуването си. Слънцето беше голямо и ярко, но не прекалено силно. Лъчите му минаваха през противовятърния щит и падаха в скутовете ни.
— Как ли е там навън — казах аз.
Инфотермът… корабът… каквото и да бе той сега, сигурно си помисли, че говоря на него. Централният монитор премигна и по него започнаха да текат данни.
Атмосфера: 0.77 N2
0.21 О2
0.009 Аr
0.0003 СО2
променлива Н2O (–0.01)
Повърхностно налягане: 0.986 бара
Магнитно поле: 0.318 гауса.
Маса: 5.976 х 1024 кг
Скорост за излизане от орбита: 11.2 км/сек
Повърхностна гравитация: 980 км/сек
Ъгъл на наклон на магнитна ос: 11.5 градуса
Двуполюсен момент: 7.9 х 1025 гаус/см3
— Странно — рече корабът. — Невероятно съвпадение.
— Какво? — попитах аз, макар вече да знаех.
— Данните за тази планета почти съвършено съвпадат с база данните ми за Старата Земя — отвърна корабът. — Много необичайно е който и да е свят да прилича толкова на…
— Млъкни! — изкрещя Енея и посочи навън през противовятърния щит. — Приземи се! Моля те, веднага.
Щях да се разбия в дърветата, ако корабът не бе поел управлението. Приземихме се без сътресение. Енея набираше комбинацията на херметичната камера, докато аз все още гледах през противовятърния щит към плоския покрив на къщата зад дърветата.
Тя изтърча по стълбата преди да успея да говоря с нея. Спрях, за да погледна автохирурга, с удоволствие забелязах, че няколко от лампичките вече светят в зелено, и казах на кораба:
— Наблюдавай го. Дръж всичко готово за бързо отлитане.
— Ще бъде изпълнено, господин Ендимион.
Приближихме се към къщата, като вървяхме срещу течението на потока. Трудно ми е да я опиша, но ще опитам.
Самата къща беше построена над водопадче, което се спускаше от три-четири метра в малък вир. По повърхността на водата плаваха жълти листа. Наи-характерните особености на къщата бяха тънкият покрив и правоъгълните тераси, които като че ли висяха над потока и водопада, сякаш противно на гравитацията. Изглежда, къщата бе построена от камък и стъкло, бетон и малко стомана. Отляво на плочите на терасата се издигаше триетажна каменна стена със стъклен прозорец, който обхващаше почти цялата й височина. Металната му рамка беше боядисана в нежнооранжев цвят.
— Свободно носещи греди — рече Енея.
— Какво?
— Така архитектът нарича онези надвиснали тераси — поясни тя. — Свободно носещи греди. Те са продължение на варовиковите первази, които са били тук милиони години.
Спрях и я погледнах. Спускателният кораб се бе скрил зад дърветата.
— Това е твоята къща — казах аз. — Онази, която си сънувала преди да се родиш.
— Да. — Устните й леко трепереха. — Сега дори знам името й, Рол. „Водопадът“.
Кимнах и подуших въздуха. Миришеше на гниещи листа, живи растения, богата почва, вода и още някакъв особен аромат. Беше много различен от въздуха на Хиперион, но някак си миришеше на дом.
— Старата Земя — прошепнах аз. — Възможно ли е?
— Просто… Земята — рече Енея и докосна ръката ми. — Да влезем.
Пресякохме потока по малък мост над къщата, приближихме се по хрущящата под краката ни чакълена алея и влязохме през терасата и тесния коридор. Беше все едно да си влезеш вкъщи.
Спряхме в голямата дневна и извикахме, но никой не се обади.
В огнището пращеше буен огън, въпреки топлия и слънчев есенен ден. Отново извиках, но ми отговори само тежката тишина.
— Значи сме на Земята — казах аз и се огледах. — Но къде са всички? Къде е твоят архитект? Момичето поклати глава.
— Не знам. Скоро би трябвало да разберем.
— Колко време ще останем тук, детенце? — Мислех си, че ще се запасим с храна, оръжие и друга екипировка, ще изчакаме А. Бетик да се възстанови и пак ще поемем на път.
— Няколко години — отвърна Енея. — Не повече от шест-седем, струва ми се.
— Години?
— Трябва да уча при този човек, Рол. Трябва да науча нещо.
— За архитектурата ли?
— Да, и за самата себе си.
— А какво ще правя аз, докато ти… учиш за себе си? Вместо да се пошегува, Енея сериозно кимна.
— Зная. Не изглежда справедливо. Но и ти ще трябва да свършиш някои неща, докато аз… раста. Чаках.
— Земята трябва да се проучи — продължи тя. — Майка ми и баща ми са идвали тук. Именно мама е предположила, че… лъвовете, тигрите и мечките — силите, които са откраднали Земята преди Техноцентърът да успее да я унищожи… мама е предположила, че те провеждат тук експерименти.