— Това е по пряко нареждане на Негово светейшество папа Юлий XIV — казва куриерът. — Има… приоритет „Омега“… който отменя всички заповеди от военното командване на Мира или от командването на космическата флота. Разбирате… ли… отец… капитан… де… Соя?
— Разбирам — отвръща йезуитът.
8.
Чаках да ме повикат за вечеря и гледах залеза. И когато А. Бетик влезе, попитах:
— Време ли е?
— Не съвсем, сър — отвърна андроидът. — Но нали поискахте да се върна, за да можем да поговорим.
— А, да — казах аз и посочих леглото, единствената мебел в стаята. — Седни. Синьокожият мъж остана прав до вратата.
— По-удобно ми е да стоя, сър.
Скръстих ръце и се облегнах на перваза. Въздухът, който нахлуваше през отворения прозорец, беше студен и имаше дъх на чалма.
— Не е нужно да ме наричаш „сър“ — казах аз. — Рол е достатъчно. — За миг се поколебах. — Освен ако не си програмиран да разговаряш с… хм… — Щях да кажа „с хората“, но не исках да изглежда така, сякаш не смятам А. Бетик за човек. — …да разговаряш с всички по този начин — неубедително довърших аз.
А. Бетик се усмихна.
— Не, сър. Изобщо не съм програмиран… не като машина. Освен няколко синтетични протези — за увеличаване на силата например или за осигуряване на защитеност от радиация — нямам изкуствени части. Просто съм научен да правя разлика, за да съм в състояние да изпълнявам ролята си. Мога да ви наричам господин Ендимион, ако предпочитате.
Свих рамене.
— Няма значение. Съжалявам, че съм толкова невеж по отношение на андроидите. Тънките устни на А. Бетик отново се усмихнаха.
— Не е нужно да се извинявате, господин Ендимион. Днес са останали живи съвсем малко човешки същества, които са виждали представители на моята раса.
„Моята раса.“ Интересно.
— Разкажи ми за своята раса — казах аз. — Биопроизводството на андроиди не е ли било забранено в Хегемонията?
— Да, сър — отвърна той. Забелязах, че стои с леко разтворени крака и ръце, сключени на гърба, и разсеяно се зачудих дали не е служил в армията. — Андроидите бяха забранени на Старата Земя и на много от световете в Хегемонията още преди Хеджира, но Всеобема позволяваше биопроизводството на известен брой андроиди за използване в Периферията. А през онези дни Хиперион бе част от нея.
— И все още е — казах аз.
— Да, сър.
— Кога си бил биопроизведен? На кои планети си живял? Какви са били задълженията ти? — попитах аз. — Ако не възразяваш срещу въпроса ми.
— Съвсем не — меко каза той. В гласа му се долавяше диалектна нотка, която беше нова за мен. Чуждопланетна. Древна. — Създаден съм през 26 г. а. д. с. по вашия календар.
— През двайсет и пети век след Христа — казах аз. — Преди шестстотин деветдесет и четири години. А. Бетик кимна и не каза нищо.
— Значи си роден… биопроизведен… след унищожаването на Старата Земя — казах аз, по-скоро на себе си, отколкото на андроида.
— Да, сър.
— Хиперион първото ти… хм, работно назначение ли беше?
— Не, сър — отвърна А. Бетик. — През първия половин век от съществуването си работех на Аскуит — служех на Негово кралско величество крал Артър VIII, суверенен владетел на кралство Уиндзор в изгнание, а също и на братовчед му, принц Рупърт, владетел на Монако в изгнание. Когато крал Артър почина, бях завещан сина му, Негово кралско величество крал Уилям XXIII.
— Тъжния крал Били — казах аз.
— Да, сър.
— И си пристигнал на Хиперион, когато Тъжния крал Били е избягал от бунта на Хоръс Гленън-Хайт?
— Да — потвърди А. Бетик. — Всъщност с моите братя андроиди бяхме пратени на Хиперион трийсет и две години преди към нас да се присъединят Негово величество и другите колонисти. Пратиха ни тук след като генерал Гленън-Хайт спечели битката за Фомалхаут. Негово величество смяташе, че е разумно да се подготви алтернативно място за кралствата в изгнание.
— И тогава си срещнал господин Силенъс — подсказах му аз и посочих към тавана, като си представих стария поет в мрежата му от животоподдържащи тръби.
— Не — отвърна андроидът. — Задълженията ми не ме свързаха с господин Силенъс през годините, когато Градът на поетите беше обитаван. Имах удоволствието да се срещна с него по-късно, по време на поклонничеството му в Долината на Гробниците на времето, два и половина века след смъртта на Негово величество.
— И оттогава си на Хиперион — казах аз. — Повече от петстотин години на тази планета.
— Да, господин Ендимион.
— Безсмъртен ли си? — попитах го. Знаех, че въпросът е неуместен, но исках да чуя отговора. А. Бетик отново се поусмихна.
— Съвсем не, сър. Ще умра при инцидент или от нараняване, което е прекалено сериозно, за да ме поправят. Още когато съм бил биопроизведен, в клетките и системите ми са били вградени микроскопични съоръжения за текущи Пулсенови процедури, така че по принцип съм имунизиран срещу стареене и болести.