Когато андроидите отнесоха блюдата с ордьоврите и донесоха чинии с димяща гъста мидена супа, поетът каза:
— Разбирам, че днес си видял кораба ни.
— Да — отвърнах аз. — Това е бил личният кораб на Консула, нали?
— Разбира се. — Силенъс махна на един от андроидите и той донесе още парещ хляб. Мирисът му се смеси с надигащата се от супата пара и със слабия аромат от есенния листак над нас.
— И това е корабът, с който очаквате да спася момичето? — попитах аз. Очаквах поетът да ме попита какво съм решил.
Вместо това той каза:
— Какво мислиш за Мира, Рол Ендимион? Премигнах с лъжица супа пред устата.
— За Мира ли?
Силенъс чакаше.
Оставих лъжицата и свих рамене.
— Не мисля много по този въпрос.
— Дори след като едно от съдилищата му те осъди на смърт?
Вместо да му разкажа какво си бях мислил преди — за това, че не бях осъден от Мира, а от пограничното правосъдие на Хиперион — аз отвърнах:
— Не. Мирът не е играл почти никаква роля в живота ми.
— Ясно. Ами за Църквата?
— Моля?
— И тя ли не е играла почти никаква роля в живота ти?
— Мисля, че да. — Разбрах, че отговарям като несръчен юноша, но тези въпроси ми се струваха по-маловажни от. онова, което се предполагаше, че ще ме попита, и от решението ми, което се предполагаше, че ще му съобщя.
— Спомням си първия път, когато се сблъсках с Мира — каза той. — Беше само няколко месеца след изчезването на Енея. В орбита пристигнаха църковни кораби и войските завладяха Кийтс, Порт Романс, Ендимион, университета, всички космодруми и важни градове. После се вдигнаха във въздуха с бойни плъзгачи и разбрахме, че търсят кръстоиди на платото на Зъбера.
Кимнах. Всичко това не беше ново за мен. Окупирането на платото на Зъбера и търсенето на кръстоиди бе последният голям залог на умиращата Църква и в същото време началото на Мира. Едва век и половина след това пристигнали истински войски на Мира, за да окупират цялата планета и да заповядат евакуирането на Ендимион и други градове в близост до платото.
— Но корабите, които кацнаха тук по време на експанзията на Мира — продължи поетът, — какви приказки донесоха само! Църковна експанзия от Пацем из световете от старата Мрежа, после из периферните колонии…
Андроидите отнесоха чиниите за супа и се върнаха с нови, в които имаше нарязана птица в сос от поморийска горчица и огретен от манта от река Канс с разбит хайвер.
— Патица? — попитах аз.
— Изглежда подходящо след твоята… хм… неприятност през миналата седмица, нали? — ухили се поетът.
Въздъхнах и докоснах с вилицата си парчето патица. Гъста пара се вдигаше към бузите и очите ми. Помислих си за нетърпението на Изи, когато патиците приближаваха към откритата вода. Струваше ми се, че оттогава е минала цяла вечност. Погледнах Мартин Силенъс и се опитах да си представя, че имам векове спомени, с които да се боря. Как беше възможно някой да остане нормален с толкова животи, побрани само в един човешки мозък? Старият поет ми се усмихваше по безумния си начин и аз за пореден път се зачудих дали е с ума си.
— Така чухме за Мира и се запитахме какво ли ще е, когато наистина пристигнат тук — продължи той. — Теокрация… немислима през вековете на Хегемонията. Тогава религията беше, разбира се, чисто личен избор — през дните си като литературна известност изповядвах десетина религии и сам създадох повече от една. — Той ме погледна с ясните си очи. — Но разбира се, ти знаеш за това, Рол Ендимион. Ти знаеш „Песните“.
Опитах мантата и не отвърнах нищо.
— Повечето хора, които познавах, бяха дзен-християни — продължи той. — Повече дзен, отколкото християни, разбира се, но всъщност не прекалено много и от двете. Личните поклонничества бяха модерно забавление. Места, излъчващи енергия, откриване на Байдекърови точки, всякакви такива глупости… Хегемонията никога не е и сънувала да се забърка с религия, разбира се. Самата мисъл за смесване на управление и религиозна позиция беше варварска… нещо, което можеше да се види на Ком-Рияд или на някой пустинен свят в Периферията. И после дойде Мирът с кадифената си ръкавица и със своите кръстоиди на надеждата…
— Мирът не управлява — прекъснах го аз. — Той съветва.
— Точно така — съгласи се старецът и посочи с вилицата си към мен. — Мирът съветва, а не управлява. На стотици планети Църквата напътства вярващите и Мирът ги съветва. Но, разбира се, ако си християнин, който желае да се прероди, ти няма да пренебрегнеш съвета на Мира или напътствията на Църквата, нали?