Освен това планетите не можеха да бъдат отвличани.
— Искам да намериш Земята и да я върнеш — продължи старият поет. — Искам отново да я видя преди да умра. Ще направиш ли това за мен, Рол Ендимион?
Погледнах стареца в очите.
— Естествено — отвърнах аз. — Ще спася това дете от швейцарската гвардия и Мира, ще го закрилям, докато не стане Онази, която учи, ще открия Старата Земя и ще я върна, за да можете да я видите отново. Нещо друго?
— Да — рече Мартин Силенъс с характерната за деменцията абсолютна тържественост. — Искам да разбереш какво готви шибаният Техноцентър и да му попречиш.
Отново кимнах.
— Ще открия изчезналия Техноцентър и ще попреча на хилядите богоподобни ИИ да изпълнят онова, което замислят. Няма проблем. Нещо друго?
— Да. Трябва да разговаряш с прокудените и да разбереш дали не могат да ми предложат безсмъртие… истинско безсмъртие, а не това тъпо християнско прераждане.
Престорих се, че си записвам в невидим тефтер.
— Прокудените… безсмъртие… тъпо християнско прераждане. Става. Ще проверя. Нещо друго?
— Да, Рол Ендимион. Искам да бъде унищожен Мирът и да бъде съборена властта на Църквата.
Кимнах. Двеста-триста известни планети доброволно се бяха присъединили към Мира. Трилиони хора доброволно бяха приели църковно кръщение. По време на най-голямата си мощ въоръжените сили на Хегемонията не са си били и мечтали за такава сила, каквато притежаваше армията на Мира.
— Добре — казах аз. — Ще се погрижа за това. Нещо друго?
— Да. Искам да попречиш на Шрайка да нарани Енея или да унищожи човечеството.
Този път се поколебах. Според епичната поема на самия старец войникът Федман Касад бе унищожил Шрайка в някаква бъдеща епоха. Макар и да съзнавах колко е безполезно да се облягам на логика в разговор с дементен старец, отбелязах това.
— Да! — изръмжа поетът. — Но това е после. След хилядолетия. Искам да спреш Шрайка сега!
— Добре — съгласих се аз. Защо да му възразявам? Мартин Силенъс потъна в стола си. Енергията му очевидно се беше стопила. Отново видях одушевената мумия в гънките кожа, хлътналите очи, костеливите пръсти. Но в тези очи все още пламтеше огън. Опитах се да си представя силата на личността му, когато е бил в разцвета си. Не успях.
Силенъс кимна и А. Бетик донесе две чаши и ги напълни с шампанско.
— Значи приемаш, Рол Ендимион? — със силен и тържествен глас попита поетът. — Приемаш мисията да спасиш Енея, да пътуваш заедно с нея и да изпълниш всички други неща?
— При едно условие — отвърнах аз. Силенъс се намръщи и зачака.
— Искам да взема със себе си А. Бетик. — Андроидът все още стоеше до масата с бутилката шампанско в ръка. Гледаше право напред, без да се обръща към нито един от двама ни или да проявява някаква емоция.
Поетът се изненада.
— Моя андроид ли? Сериозно ли говориш?
— Съвсем сериозно.
— А. Бетик е с мен още отпреди на прапрабаба ти да й пораснат цици — изхриптя поетът. Костеливата му ръка удари по масата достатъчно силно, че да ме накара да се загрижа за крехките му кости. — А. Бетик — изръмжа той. — Искаш ли да отидеш с него?
Синьокожият мъж кимна, без да обръща глава.
— Майната му — рече старият поет. — Вземи го. Искаш ли нещо друго, Рол Ендимион? Гравитостола ми, навярно? Респиратора ми? Зъбите ми?
— Нищо друго — отвърнах аз.
— И така, Рол Ендимион — отново с тържествен глас продължи поетът, — приемаш ли тази мисия? Ще можеш ли да спасиш детето Енея, да му служиш и да го закриляш, докато не се изпълни предреченото… или не умреш?
— Приемам — отвърнах аз.
Мартин Силенъс вдигна чашата си и аз го последвах. Прекалено късно си помислих, че андроидът би трябвало да пие с нас, но старият поет вече произнасяше наздравицата си.
— За безумието — рече той. — За божествената лудост. За ненормалните търсения и за крещящите от пустинята месии. За смъртта на тираните. За объркването на враговете ни.
Понечих да вдигна чашата към устните си, но старецът не беше свършил.
— За героите — продължи той. — За героите, които се подстригват. — И изпи шампанското си на един дъх. Аз също.
9.
Прероден, гледащ — буквално — с удивените очи на дете, отец-капитан Фредерико де Соя пресича пиаца „Сан Пиетро“ между изящните арки от колонадата на Бернини и приближава до базиликата „Свети Петър“. Денят е чудесен със студените слънчеви лъчи, бледосиньото небе, хладния въздух — единственият обитаем континент на Пацем е висок хиляда и петстотин метра над стандартното морско равнище и въздухът е рядък, но абсурдно богат на кислород — и всичко пред очите на де Соя е окъпано в силната следобедна светлина, която обгръща в аура величествените колони, главите на бързащите хора; светлина, която къпе мраморните статуи в бяло, кара червените епископски одежди и сините, червени и оранжеви райета на швейцарските гвардейци, застанали с леко разтворени крака и ръце, сключени зад гърба, да блестят; светлина, която обагря високия обелиск в центъра на площада и източените пиластри по фасадата на базиликата и възпламенява самия огромен купол, издигащ се на повече от сто метра над земята. Гълъби разперват криле и улавят тази богата, коса светлина, докато кръжат над площада, бели на фона на небето или тъмни на фона на блестящия купол на катедралата. И от двете страни се движат тълпи — обикновени свещеници в черни раса с розови копчета, епископи в червени одежди, кардинали в алени и наситено пурпурни одеяния, граждани на Ватикана в мастиленочерните си жакети, чорапи и бели плисирани яки, монахини в шумолящи одежди и високи-бели криле на касинките си, свещеници от двата пола в прости черни дрехи, мирски офицери в алено-черни униформи като самия де Соя и щастливи туристи или цивилни гости — получили привилегията да присъстват на папската меса, — облечени в най-хубавите си дрехи, повечето в черно, но всички толкова богато, че дори най-черната тъкан блести и искри на светлината. Навалицата се носи към извисяващата се базилика с приглушени разговори, с възбудено, но сериозно държание. Папската меса е сериозно събитие.