С де Соя днес — само четири дни след смъртоносното му напускане на спецчаст „ВЛЪХВИ“ и един ден след възкресението му — са отец Баджо, капитан Марджит Уу и монсиньор Лукас Оди: закръгленият селянин Баджо е капеланът, отговорен за възкресението на де Соя; стройната мълчалива Уу е адютант на командващия флотата на Мира адмирал Маръсин; Оди, който е здрав и енергичен въпреки своите осемдесет и седем стандартни години, е помощник и заместник на могъщия ватикански министър на външните работи Симон Аугустино, кардинал Лурдъсами. Говори се, че кардинал Лурдъсами е втората по влияние личност в Мира, единственият член на Римската курия, който има доверието на Негово светейшество, и човек с проницателен ум. Влиянието на кардинала се отразява във факта, че той изпълнява също длъжността на префект на Sacra Congregatio pro Gentium Evangelizatione se de Propaganda Fide — легендарната Конгрегация за евангелизация на народите или de Propaganda Fide11.
За отец-капитан де Соя присъствието на тези две могъщи личности не е по-изненадващо или удивително от слънчевата светлина по фасадата над него, докато четиримата се изкачват по широките стълби към базиликата.
Вече стихнала, тълпата запазва пълно мълчание, когато минават през огромното пространство покрай други швейцарски гвардейци и в парадни, и в бойни униформи, и влизат в кораба на храма. Тук отеква дори тишината и де Соя е трогнат до сълзи от величествената красота и от вечните творби на изкуството, които вижда по пътя си към пейките: Микеланджеловата „Пиета“ в първата ниша отдясно, древната бронзова скулптура на свети Петър, изваяна от Арнолфо ди Камбрио — кракът на апостола е изтъркан от вековете целувки, — и ярко осветената отдолу удивителна фигура на Джулиана Фалкониери Санта Виргине, сътворена от Пиетро Кампи през шестнайсети век, преди повече от хиляда и петстотин години.
Когато се прекръства със светена вода и последва отец Баджо до запазените им места, отец-капитан де Соя открито плаче. Тримата свещеници и жената офицер от Мира коленичат за молитва, когато и последните шумове в огромното пространство утихват. Сега в базиликата е почти съвсем тъмно — само точиците халогенна светлина осветяват блестящите като злато художествени и архитектурни съкровища. Де Соя поглежда през сълзи към източените пиластри и тъмните бронзови барокови колони от балдахина на Бернини — позлатеният и украсен покрив над централния олтар, където единствено папата може да казва месата — и се замисля за чудото на последните двайсет и четири часа след възкресението си. Имаше болка, да, както и объркване — сякаш се възстановяваше от силен удар по главата. Болката беше по-цялостна и ужасна от което и да е главоболие, сякаш всяка клетка в тялото му си спомняше за унижението на смъртта и дори сега продължаваше да се бунтува срещу него — но във всичко това имаше и почуда. Почуда и благоговение пред най-незначителните неща: вкуса на супата, която му бе дал отец Баджо, първия поглед към бледосиньото небе на Пацем през прозорците на жилището на свещеника, поразителната човечност на лицата, които беше видял през този ден, на гласовете, които бе чул. Макар и чувствителен по природа, отец-капитан де Соя не беше плакал, откакто бе на пет-шест стандартни години, но сега плачеше… плачеше открито и без да се срамува. Иисус Христос повторно го беше дарил с живот, Господ Бог бе споделил с него тайнството на Възкресението — с него, набожния, почтен човек от бедно семейство на затънтен свят. И сега клетките на де Соя като че ли си спомнят за тайнството на прераждането, както и за болката от смъртта, и той е преизпълнен с радост.