Корабът се подчини и звездите на холоекрана промениха положението си.
— Двайсет и седем минути до точката на прехвърляне в системата на Парвати — съобщи той. — Все още не ни предизвикват или преследват, макар че фотонният кораб „Свети Антоний“ е на път, както и транспортният кораб.
— Ами другият кораб? — попитах.
— Общите комуникационни канали и сензорите показват, че корпусът му е пробит и той излъчва сигнали за бедствие — отвърна корабът. — „Свети Антоний“ му отговаря.
— Боже мой — прошепнах аз. — Какво беше това, атака на прокудените ли?
Момичето поклати глава и се отдалечи от рояла.
— Само Шрайка. Баща ми ме предупреди…
— Шрайка ли? — обади се андроидът. — Доколкото ми е известно от легендата и от старите документи, създанието, наречено Шрайк, никога не е напускало Хиперион — обикновено се е появявало в радиус от неколкостотин километра около Гробниците на времето.
Енея отново се отпусна на възглавниците. Очите й все още бяха зачервени и изглеждаше уморена.
— Страхувам се, че сега се скита по-надалеч. И ако татко е прав, това е само началото.
— Шрайка не е бил виждан, нито се е чувало за него почти от триста години — казах аз. Момичето разсеяно кимна.
— Не и откакто гробниците се отвориха точно преди Падането. — Тя погледна към андроида. — Дявол да го вземе, умирам от глад. И съм мръсна.
— Ще помогна на кораба да приготви обяд — каза А. Бетик. — Горе в централната спалня има душове и вана. Душ има и на палубата за сомния под нас.
— Това ми трябва — отвърна момичето. — Ще се върна преди да направим квантовия скок. Ще се видим след Двайсет минути. — На път за стълбището спря и отново хвана ръката ми. — Рол Ендимион, съжалявам, ако съм ти се сторила неблагодарна. Благодаря ти, че рискува живота си за мен. Благодаря ти, че си с мен на този кораб. Благодаря ти, че се въвличаш в нещо толкова голямо и сложно, че никой от нас не може да си представи къде ще ни отведе.
— Моля — глупаво отвърнах аз.
Детето ми се усмихна.
— И на теб ти трябва душ, приятел. Някой ден ще го направим заедно, но точно сега ми се струва, че би трябвало да използвам онзи на палубата за сомния.
Премигвайки, без да знам какво да мисля, аз я гледах как подскача нагоре по стълбите.
18.
Отец-капитан де Соя се събужда във възкресителната ясла на борда на „Рафаил“.
Около него премигват датчици и буквите на разпечатките се редуват със символи. Де Соя още не може да чете. Той е щастлив, че изобщо може да мисли. Изправя се и провесва крака над ръба на яслата.
„Моите крака. Имам два крака.“ Той е гол, разбира се, кожата му е розова и блести в горещата влага на възкресителния резервоар. Няма и следа от ужасната рана, отделила крака от тялото му.
— Рафаил, къде сме?
— В системата на Парвати, отец капитан.
— Другите? — Де Соя има само мъгляви спомени от сержант Грегориъс и двамата оцелели войници от взвода му. Но изобщо не помни да се е качвал на куриерския кораб с тях.
— В момента ги будят.
— Нещо ново за кораба на момичето? — пита де Соя.
— Неидентифицираният космически кораб се прехвърли два часа и осемнайсет минути преди нас — отвръща „Рафаил“. — Координатите не оставяха съмнение, че става въпрос за системата на Парвати. Времето на пристигане на неидентифицирания кораб е приблизително след два месеца, три седмици, два дни и седемнайсет часа.
— Благодаря — казва де Соя. — Когато Грегориъс и другите се възстановят и облекат, ще се срещнем в ситуационната зала.
19.
Не знаех почти нищо за принципите на Хокинговия двигател, когато преди години за първи път се сблъсках с него, не знам много повече за него и сега. Фактът, че като цяло той е рожба (макар и случайна) на човек от двайсетия век, от Християнската епоха, ме стряскаше, същото е и сега, но далеч не толкова, колкото самия сблъсък.
Срещнахме се в библиотеката — официално наричана „навигационно равнище“, както ни съобщи корабът — няколко минути преди прехвърлянето към свръхсветлинна скорост. Бях облечен в резервния чифт дрехи и косата ми бе влажна, както и тази на Енея. Момичето носеше само дебел халат, който сигурно бе намерило в гардероба на Консула, защото й беше прекалено голям. Потънала в огромната хавлиена роба, тя изглеждаше по-малка от дванайсетте си години.
— Трийсет секунди до прехвърлянето — съобщи корабът.
Енея седна на столчето пред рояла и засвири. Не познах мелодията, но звучеше като нещо класическо… нещо от двайсет и шести век навярно.
Очаквах корабът отново да заговори преди действителния момент на прехвърлянето — да съобщи за последен път или нещо подобно, — но друго съобщение не последва. Изведнъж ядреният двигател изключи и остана само Хокинговият; разнесе се съвсем кратко буботене, което като че ли идваше от костите ми; заля ме и ме изпълни ужасно замайване — сякаш бях обърнат с вътрешността навън, безболезнено, но безпощадно, и сетне усещането изчезна още преди да успея наистина да го осъзная.