Космосът също беше изчезнал. Под „космос“ имам предвид картината, която наблюдавахме по-малко от секунда преди това — сияйното слънце на Хиперион, отдалечаващия се диск на самата планета, силния отблясък по корпуса на кораба, няколкото ярки звезди, които този отблясък не скриваше, дори колоната от син пламък, върху която бяхме кацнали — всичко изчезна. На негово място имаше… Трудно е да се опише.
Вселената около кораба се бе свила в синя сфера до носа и в червена — зад перките на кърмата. Имах достатъчно принципни познания, за да очаквам Доплеровия ефект, но той беше илюзорен, тъй като преди прехвърлянето към свръхсветлинна скорост бяхме далеч под, а след него — много над нея, в Хокинговата гънка. Въпреки това синият и червеният кръг от светлина — можех да различа звездите, скупчени в двете сфери, ако се вгледах достатъчно напрегнато — се приближиха още повече до носа и кърмата, свивайки се в мънички цветни точици. Между тях, запълвайки огромното зрително поле… нямаше нищо. Като казвам това, нямам предвид чернота или мрак. Имам предвид празнота. Имам предвид усещане за замайваща незримост, сякаш се опитваш да погледнеш със сляпата част на ретината си. Имам предвид „нищо“, толкова силно, че замайването, което то предизвика в мен, почти незабавно се превърна в гадене, подобно на преходното усещане, че ме обръщат с вътрешността навън, обзело ме секунди преди това.
Невероятно — Енея продължаваше да свири на рояла. Звуците бяха кристално ясни.
— Имаме шест дни — рече момичето.
Тъкмо се бяхме нахранили и А. Бетик ни беше донесъл студени плодови сокове.
— Шест дни — повтори момичето. — Трябва да се подготвим.
Отпих от чашата си.
— За какво?
— Мисля, че ще ни чакат. Трябва да измислим начин да минем през системата на Парвати и да стигнем на Ренесанс Вектор, без да ни спрат.
Погледнах я. Изглеждаше уморена. Косата й още беше рошава от банята. След всичките разкази в „Песните“ бях очаквал някаква необикновена личност, но единственото необикновено нещо в това малко момиче бяха ясните й тъмни очи.
— Как могат да ни чакат? — попитах. — Векторното предаване не функционира от векове. Мирските кораби зад нас не могат да пращат съобщения, както е било по твое време. Не са и в състояние да ни изпреварят — ние първи преминахме към квантова скорост, — тъй че най-доброто, което могат да сторят, е да се прехвърлят в космоса на Парвати час-два след нас.
— Знам — отвърна Енея. — Но все пак си мисля, че някак си ще ни чакат. Трябва да измислим начин, по който нашият невъоръжен кораб да е в състояние да изпревари или надхитри която и да било бойна машина.
Разговаряхме още няколко минути, но никой от нас — дори корабът, когато го попитахме — нямаше достатъчно хитра идея. Наблюдавах Енея — начина, по който леко се усмихваше, когато се замисляше, слабата бразда на челото й, когато говореше сериозно, вслушвах се в мекотата на гласа й. Разбирах защо Мартин Силенъс иска да я предпази.
— Чудя се защо старият поет не ни се обади преди да напуснем системата — гласно изказах мислите си аз. — Не може да не е искал да разговаря с теб.
Енея прокара пръсти през косата си.
— Чичо Мартин никога не би ме поздравил по теснолъчев или холоканал. Договорихме се, че ще говорим чак когато това пътуване завърши.
Погледнах я.
— Значи вие двамата сте планирали всичко това? Искам да кажа — бягството ти, Хокинговото килимче — всичко?
Тя отново се усмихна.
— С мама планирахме принципните моменти. След смъртта й заедно с чичо Мартин обсъдихме плана. Той ме изпрати до Сфинкса тази сутрин…
— Тази сутрин ли? — объркано попитах аз. После разбрах.
— Това беше дълъг ден за мен — мрачно поясни момичето. — Сутринта направих няколко крачки и обхванах половината от времето, през което хората са живели на Хиперион. Всички, които познавах — освен чичо Мартин — сигурно са мъртви.
— Не е задължително — казах аз. — Мирът е пристигнал скоро, след като си изчезнала, така че мнозина от приятелите и семейството ти може да са приели кръста.
— „Приели кръста“ — повтори момичето и леко потръпна. — Нямам семейство — единственото ми истинско семейство беше мама — и малко се съмнявам, че мнозина от моите приятели, както и тези на майка, биха… биха приели кръста.