— Просто се чудех дали гарнизонът може да разчита на населението да съобщи, ако се приземи корабът на момичето — казва Кий.
— Едва ли — казва де Соя. — Деветдесет и девет процента от площта на планетата е необитаема — никога не е била заселвана или пък отново се е покрила с пясъчни дюни и лишееви полета. Повечето хора са се струпали около големите бокситни мини до Гандиджи. Но орбиталните патрули ще я засекат.
— На какво разстояние ще бъдем от тях, капитане? — пита Кий.
— Шестстотин клика. Три минути по-късно ще можем да ги замерим с камък.
Кий се намръщва.
— Ами те с какво ще ни замерят?
— Неизвестно — отвръща де Соя. — Но „Рафаил“ е стабилен. Обзалагам се, че щитовете му са в състояние да устоят на всичко, което изстреля този неидентифициран кораб. Но ние няма да ги замеряме с нищо. Ще вземем кораба на абордаж.
Разглеждат чертежа на неизвестно откъде взелия се космически кораб — на „Свети Антоний“ са го заснели преди да се прехвърли — и се чудят какъв е.
— Частен кораб от епохата на Хегемонията — тихо казва де Соя. — Били са построени само трийсетина такива. Поне четиристотингодишен е, навярно даже повече.
Капрал Кий тихо подсвирва. Грегориъс потърква голямата си челюст. Дори Ретиг изглежда впечатлен зад безстрастната си маска.
— Не знаех, че изобщо има частни космически кораби — казва капралът. — Свръхсветлинни, искам да кажа. Въоръжени ли са?
— Не — отвръща де Соя. — Но този кораб съществува от векове, затова можем да предположим, че е бил усъвършенстван. Но дори да има модерно, разработено от прокудените защитно въоръжение, „Рафаил“ ще се справи с него.
— Имам един въпрос — казва Кий. — Разбирам, че при никакви обстоятелства не бива да навреждаме на момичето, но това отнася ли се и за другите, които ни се изпречат?
Йезуитът въздъхва. Отдавна очаква този въпрос.
— Бих предпочел никой да не умира по време на тази мисия, капрал. Но ще действате според обстоятелствата.
— Ами ако между нас и момичето на борда има само един? — пита Ретиг. Другите трима поглежда мъжа от астероидите. — Но е Шрайка? — довършва той.
— Ако е Шрайка… — започва отец-капитан де Соя и млъква.
— Ако е Шрайкчето — отвръща сержант Грегориъс, — мисля, че можем да му поднесем няколко изненади. Следващият рунд може да не е толкова лесен за тоя бодлив кучи син, прощавайте за израза, отче.
— Като ваш свещеник — казва де Соя, — трябва да ви предупредя да не използвате ругатни. Като ваш командир ви заповядвам да измислите колкото можете повече изненади, за да убиете този бодлив кучи син.
21.
Забелязвали ли сте някога, че от което и да е пътуване — дори да е много дълго — именно първата седмица изпъква най-ясно в паметта ви? Навярно това се дължи на изострените от пътуването сетива, на въздействието им върху ориентацията или просто на факта, че дори очарованието от новите неща скоро отслабва, но от собствен опит знам, че първите дни на ново място или срещите с нови хора често налагат отпечатъка си върху цялото пътуване. Или в този случай, върху целия ми живот.
Прекарахме първия ден от великолепното си приключение в сън. Детето беше изтощено и — трябва да призная — аз също.
По негласно споразумение равнищата на библиотеката и холоямката станаха обща територия. Кухнята — А. Бетик я наричаше „камбуза“ — беше вградена в стената на равнището на холоямката и обикновено ядяхме на ниската маса в самата холоямка.
Книгите в библиотеката бяха древни, публикувани по времето на Хегемонията или още по-рано, и аз с изненада открих екземпляр от епичната поема на Мартин Силенъс — „Умиращата Земя“, — както и томове от десетина класически автори, които често бях препрочитал по време на дългите си дни и нощи в колибата в блатата.
През онзи първи ден А. Бетик се присъедини към мен в библиотеката и извади от лавицата малко зелено томче.
— Това може да е интересно — рече той. Заглавието гласеше: „Пътеводител на пътешественика в Мрежата на световете: със специални раздели за Главната магистрала и р. Тетида“.
— Може да е ужасно интересно — съгласих се аз и с треперещи пръсти разтворих книгата. Треперенето, струва ми се, се дължеше на факта, че отивахме там — наистина пътувахме към световете от някогашната Мрежа!
— Тези книги са двойно по-интересни като вещи — каза андроидът, — тъй като произхождат от епоха, когато цялата информация е била мигновено достъпна на всички.
Кимнах. Като дете, докато слушах разказите на Баба за старите дни, се бях опитвал да си представя свят, в който всеки има имплантанти и е в състояние да проникне в инфосферата винаги, когато поиска. Разбира се, дори тогава Хиперион не е имал инфосфера — и никога не е представлявал част от Мрежата, — но за повечето от милиардите членове на Хегемонията животът трябва да е бил като безкрайна стимусимулация на визуална, слухова и печатна информация. Не е за чудене, че през старите дни повечето хора никога не са се учили да четат. Ограмотяването било една от първите цели на Църквата след повторното обединяване на междузвездното общество много след Падането.