— Как?
Тя вдигна показалеца си.
— Първо, личността на киборга на баща ми е продължила да съществува след Падането, нали така? Основата за тази личност е бил ИИ от Техноцентъра. Това показва, че Техноцентърът все още е бил… някъде.
Замислих се над думите й. Както вече споменах, за мен киборгите — подобно на андроидите — бяха като цяло митични същества. По същия начин спокойно можехме да обсъждаме физическите характеристики на джуджетата.
— Второ — продължи тя, като вдигна още един пръст, — аз съм се свързвала с Техноцентъра. Премигнах и попитах:
— Преди да се родиш ли?
— Да — отвърна Енея. — И когато живеехме с мама в Джактаун. И след смъртта на мама. И тази сутрин. Успях само да я зяпна.
— Гладна съм, Рол — каза тя от стълбището. — Искаш ли да слезем долу и да видим какво може да ни стъкми за обяд камбузът на този стар кораб?
Късно вечерта чух тихи звуци през отвора на палубата за сомния долу.
— Енея? — тихо попитах аз. — Енея?
Тя беше с гръб към мен. Бе придърпала одеялото върху раменете си, но можех да видя яката на старата риза на Консула, която използваше за нощница. Безшумно се приближих, коленичих до кушетката и прошепнах:
— Какво има, детенце?
— Нищо — изхлипа тя. — Мъчно ми е. Страх ме е. Всичко, което знам за бъдещето, адски ме плаши. Не знам как ще се промъкнем през ония типове от Мира, които ни чакат. Много ми е мъчно. Никога няма да мога да се върна и освен Мартин всички, които познавам, завинаги са изчезнали. И мама също…
Прегърнах я. Брон Ламия, майка й, беше част от легенда — жена, живяла и умряла само преди две седмици. И в същия момент осъзнах истината: Онази, която учи, дъщерята на Брон Ламия, също бе дете — дете, което се кикоти, когато му е смешно, и което плаче нощем.
22.
Сержант Грегориъс и двамата му войници чакат до отворения абордажен люк на „Рафаил“ и наблюдават неидентифицирания космически кораб, току-що прехвърлил се от свръхсветлинна скорост.
Грегориъс дава сигнал и хората му се отблъскват в същия миг, в който тръгва и той. Игловите двигатели в реактивните раници на костюмите им изхвърлят малки сини пламъчета.
Проникват в кораба. Гравитация няма. Това изненадва сержанта — той е готов да падне върху палубата, но след секунди се адаптира и прави пълен кръг, за да се огледа.
Вижда възглавници за седене, древен видеоекран, лавици с истински книги…
Нагоре по централната шахта се носи човек.
— Стой! — вика Грегориъс по общите радиоканали и по високоговорителя на каската си. Фигурата — малко повече от силует — не спира. Държи нещо.
Грегориъс стреля. Плазменият заряд пробива десетсантиметрова дупка през човека. Кръв и вътрешности експлодират от премятащата се фигура. Предметът пада от ръката на убития и сержантът го поглежда. Това е книга.
— По дяволите — промърморва той. Убил е невъоръжен човек. Ще загуби точки.
— Вътре съм, на най-горното равнище, и няма никой — съобщава по радиото Кии. — Слизам долу.
— Машинно отделение — казва Ретиг. — Има един човек. Опита се да избяга и трябваше да го изгоря. Нито следа от детето. Качвам се.
— Трябва да е на средното или на равнището на херметичната камера — изръмжава в микрофона си сержантът.
Някой или нещо се носи нагоре към него.
Не е момичето. Огромен ръст, бодлива тел, прекалено много ръце и пламтящи червени очи. Той трябва да вземе решение за секунда или още по-малко: ако изстреля плазмените мълнии надолу по отворената шахта, може да уцели детето. Ако не стори нищо — острите нокти достигат до него още докато се колебае.
Грегориъс е прикачил жезъла на смъртта към плазмената си пушка преди да се прехвърли от куриерския кораб. Сега отскача настрани, намира точния ъгъл и стреля.
Бодливата фигура прелита покрай него — четирите ръце са увиснали, червените очи гаснат. Грегориъс си мисли:
„Проклетото нещо не е неуязвимо.“
— Хванах я — вика Ретиг. — Криеше се в една от кабинките за сомния. Край на операцията.
Грегориъс премигва и вижда другите двама да лежат до него. Кабели свързват костюмите им с тактическия видеоканал.
Тримата се срещат с де Соя в гардеробната кабинка, Биха могли да се видят също толкова спокойно и в стимусимулацията на тактическото пространство, но предпочитат за съвещанията си физическата реалност.
— Мина гладко — казва де Соя, когато заемат местата си около малката маса.
— Прекалено гладко — отвръща сержантът. — Не вярвам, че жезълът на смъртта ще убие Шрайка. И се изложих с онзи тип на навигационната палуба… Той просто държеше книга.
— Но постъпи правилно. По-добре да го ликвидираш, отколкото да се излагаш на опасност.